Всеки вече е социалист. Но не и партиец

Светът е какофоничен поради вероучението на неолибералната религиозна секта

Възходът на световната десница, олицетворявана от Тръмп; придружена от европейската й посестрима, фокусирана в триото МММ (Меркел-Макрон-Мей), а също и от българския й вариант „Борисов 3.0 + ОП“, илюстрират един простичък факт. А именно, че „социализмът е мъртъв“, както твърдят неолибералите.

Дали наистина социализмът е покойник, сянка от миналото, нещо като Хеопсовата пирамида или наклонената кула в Пиза, които всички гледат с удивление?

Неолибералите (да не се бъркат с либералите в Америка), следвайки логиката на тяхната библия, разписана от пророците им Хайек, Мизес и Фридман, акцентират върху „свободата на личността“, „свободата на пазара“, „частната инициатива“, „икономическия растеж“, „демокрацията“. В центъра на вселената им стои „Аз“, „частната собственост“ и числото 1.

Социалистите, от Сандърс до Корбин, без да поставят под съмнение „свободата“, оценяват като съществени и други факти: „обществото е система“, още по-точно, подсистема на суперсистемата „природа – икономика – общество – личност“. Затова у тях природата е общо благо (обща, в смисъл на общо обитание и за всички живи същества; и за бъдещите поколения), икономиката трябва да бъде всепроникваща като резултати (справедливи и солидарни); обществото следва да е демократично и солидарно, а общото развитие трябва да води до развитието на всеки гражданин. Затова социалистите акцентират върху „системното развитие“, „общото сътрудничество“, „равенството на достъпа“, „солидарността“, „справедливостта“, „икономическото развитие“ (растежът не винаги е развитие), „консенсуса“ (а не върху аритметиката на изборите). В центъра на вселената им стоят: „Ние“, „общите блага“, числото ∞.

Образно казано, неолибералите са нещо като Клавдий Птолемей, в чиято система централно място заема „частникът“, а социалистите – като Николай Коперник, в центъра на която система е „общото благо“.

Затова твърдим, че днес всеки (вярва или не вярва) е социалист! Доказателства – колкото искате:

Погледнете например, отношението на модерния социален човек към природата. Местообитание или хабитат (от латински in inhabitas) е естествената околна среда, в която индивидите от един конкретен вид или популация живеят, но хабитатът зависи от господстващите възгледи на обществения строй. Преди време хората си въобразяваха че са „господари на природата“, или (в по-тесен неолиберален смисъл), че природата е просто парче, ресурс на частника за неговата „собствена“ икономическа система, насочена съм „безграничен“ икономически растеж и печалба. Демодираният човек ще „усвои“ парковете и междублоковите пространства в София, за да издигне поредния грозен небостъргач; ще „усвои“ крайбрежието на Черно море, за да си печели чрез продажба на шумотевица, вакханалия и простотия; ще „усвои“ поредния еврофонд, като бутне на корумпирания политик. Колкото и да не иска Тръмп да признае, че климатичните промени са убийствени, „Катрин“ и „Ирма“ му напомнят, че това е точно така.

Обратно, модерният човек осъзнава, че всяко въздействие на икономиката и обществото може да има катастрофални последици върху природата; а самата природа, увредена от човека, може да има смъртоносни последици върху самия човек. Затова той я „социализира“ и предоставя необходимата свобода (в необходимите пропорции) както на самата себе си, така и на обществото, за да се възползва от благата й и последният гражданин. Нещо лошо от „общото благо“, което поставя рамки на „частната“ свобода? Ако вълците (заедно) могат да променят реките, ако китовете и делфините (заедно) „стопанисват“ общите морета и океани, ако дърветата (заедно) в амазонската джунгла сами си правят облаци и дъжд преди да е настъпил дъждовният сезон, какво по-естествено има от това, хората (заедно) да стопанисват общата природа? Нали ако моят автомобил без катализатор съсипва околната среда, ще страдам не само аз – собственикът – но и всички?

Какво наблюдаваме в икономиката на днешния глобален свят?

Принципите, според които „свободната ръка на пазара“ е панацея за всички „болести“ на съвременното „пазарно“ общество, отдавна скрибуцат дотолкова, че дори мейнстримските икономисти вече не смеят открито да ги проповядват. Да си припомним, че в годините след първия етап на глобалната икономическа криза от 2008 г. най-развитите индустриални държави тихомълком наляха трилиони (1 трлн. =1000 млрд.) долари, евро, йени и юани в спасяването на своите стопанства, които странно защо не пожелаха да се „саморегулират“ и „цивилизовано“ да изхвърлят от пазара неефективно функциониращите си субекти! Наложи се обществото да покрива (някой питал ли го е дали го иска?!) загубите на безброй „честни частници“ (най-вече от финансовия сектор, но не само), които изведнъж заговориха за солидарност и за необходимост от държавна намеса. А според общоприетата идеология, която активно се преподаваше в университетите само няколко години преди това, същата тази държава трябваше да бъде единствено „нощен страж“, охраняващ бизнесите на „свръхпредприемчивите“ капиталисти, които в годините на разцвет на западния капитализъм след капитулацията на източния блок в Третата световна война категорично не желаеха „някой да им се меси в дейността“!

Впрочем, защо да ходим толкова далеч? За всеки българин е христоматийна истина, че ако нашенска фирма не е на държавното кранче чрез „спечелване“ (най-често – корупционно) на обществени или европейски фондове (и едните, и другите – с общи средства от данъкоплатците!), то дните й са преброени. Задаваме си резонния въпрос, а защо тогава са ни необходими частни предприемачи, след като за своето оцеляване те изцяло ще разчитат на нашите обществени и европейски средства, и какъв е проблемът същите реализирани от тях функции да се изпълняват от обществени структури, които отгоре на всичко биха отчитали колосални икономии от мащаба, заради много по-широкото пространство, на което разпростират дейността си. Дали има „социализъм“ в подобна логика на разсъждения?

За всеки реалистично мислещ икономист съвременният модел на глобален капитализъм, черпещ ресурсите си за растеж по пътя на екстензивната динамика, е достигнал тавана на своите възможности за прогресивно движение напред и нагоре. В съвременните условия на безпътица, дали го искаме или не, ще се наложи не само теоретично да възприемем, но и да претворим на практика общочовешките принципи за социална справедливост и солидарност, които някои наричат социализъм (но пък други приемат тази идея за продукт на различни религиозни идеологии).

Че светът е какoфоничен именно поради вероучението на неолибералната религиозна секта, е повече от очевидно. Кое е по-печелившо: отглеждането на три деца или продажбата на три бойни самолета? Кое е в центъра на усилията на частника: да изтръгне колкото може повече печалба, намалявайки относителния дял на работната заплата в добавената стойност, или да спази принципа „от всекиму според способностите, всекиму според труда“? Кое е по-добро общество: това, в което има нарастващо неравенство, или това, което има все по-голямо равенство? И т.н. Затова повечето хора са по убеждения „леви“ и „социалисти“, даже да не го знаят или да не го казват открито. Ако не се досещаме че има гравитация, тя ще изчезне ли?

Но защо, при положение че в почти всички страни по света са налице социалистически партии, повечето избиратели (по дух социалисти) не са членове на социалистическа партия или не подкрепят такава партия на изборите?! Защо и в България БСП и сателитите й не печелят лесно избори?

Причините може да се концентрират в три посоки.

Първо, макар че социалистическите партии притежават силен избирателен потенциал, общественото доверие в тях остава традиционно ниско. Основни фактори за това са както неясната трактовка на идеята за модерен социализъм, така и одесняването, корумпирането и обуржоазяването на „левите“ елити. Вижте например, българската практика: плосък данък, приет от управляващите социалисти; участие в корумпирани управления със силен аромат на нечистоплътност; глутници от олигарси и „наследствени“ партийци в централата и парламента.

Второ, мощен шум и стрелба по управляващите „десни“, но трудно разработващи и убеждаващи с нови „леви“ идеи и проекти. БСП често прилича повече на партия „Анти-ГЕРБ“, отколкото на партия на модерния социализъм. Да си критикуващ, не значи че си винаги по-умен. На умния човек мълчанието му пасва като ръкавица. Освен това, БСП даже когато печели, след това излъчва сигнали на загубил. Така например, даже при уж „спечелено“ президентство, ролята на „острие“ се отрежда (само от време на време) на вицето.

Трето, дефицитът на лидери. Оскъдицата на интелектуална база – в някои социалистически партии – позволява понякога начело да застават личности, които не се превръщат във водачи и лидери. Началникът има една глава и две ръце, които не стигат за нищо; лидерът притежава една глава, но има около себе си главите на сто интелектуалци и хиляди ръце на феновете си. Обратно казано, Маркс и Енгелс имат 50 дебели тома събрани съчинения, които се изучават и сега; някои от сегашните социалистически лидери издават брошурки, в които обясняват „защо са социалисти“, но не могат да напишат и една монография, с която да убеждават другите.

Заключение: когато лявата идея е обективна необходимост на развитието, или тя ще проникне в ума и тъканта на управляващата система, или нещата ще стават от зле по-зле.