Дисиденти на тъмно и наяве

„Люти чушки“ на Ралин и Димовски е определена като „нагла диверсия“

В Източна Европа е невъзможно поради репресивния характер на тоталитарната система

Неотдавна „Труд“ публикува коментар на проф. Искра Баева, към която изпитвам огромен респект, за това имало ли е дисиденти у нас след Пражката пролет от 1968 г. Бих искал да направя някои допълнения към нейния текст.

Непосредствено след Пражките събития от 1968 г. в никоя източноевропейска страна, включително в самия Съветски Съюз, няма организирано, активно и открито дисидентство. То просто е невъзможно поради репресивния характер на тоталитарната политическа система в тези страни. Изключение са отделни личности, които проявяват кураж да критикуват властта и системата, и някои заплащат скъпо за това. Като Александър Солженицин, който през 1974 г. е лишен от съветско гражданство и изселен.

У нас през 1968 г. Радой Ралин издава сборник с епиграми „Люти чушки“ с илюстрации от Борис Димовски, които имат неприкрит дисидентски характер. Това личи от съдържанието им: „Битата крава, мляко не дава“, „Който дрънка е за вънка“, „Дума-лумба два дни, а година - гладни“ и ред други. Сборникът поражда невидим интерес, непродадените още бройки са иззети и унищожени. Срещу Радой Ралин и Борис Димовски се организира кампания на най-високо партийно ниво, „Люти чушки“ е определена като „нагла диверсия“, издаването й е осъдено като“политическо късогледство и безотговорност“ и то „точно, когато все повече се надигаше контрареволюционната и ревизионистична вълна в Чехословакия“. Заедно с Ралин и Димовски, на критика са подложени и Кунчо Грозев за неговите афоризми „Пресовани мисли“, и Георги Тихолов за стихосбирката „Горчиви хапчета“.

По това време в литературата вече се изявява изключителният поет сатирик Константин Павлов, чийто хаплив езоповски език съдържа критика на системата - затова и през 1966 г. на него му е отнета възможността да публикува. Три години след Пражките събития у нас през януари 1971 година Валери Петров е изключен от партията, след като отказва да подкрепи при гласуване в СБП Декларация срещу присъждането на Нобелова награда на Солженицин. Дисидентски прояви под една или друга форма има и в областта на киноизкуството. Още през 1966 г. филмът на Ирина Акташева и Христо Писков „Понеделник сутрин“ по сценарий на Никола Тихолов е забранен от цензурата. През 1967 г. е произведен филмът на Бинка Желязкова „Привързаният балон“ по сценарий на Йордан Радичков, който веднага след премиерата си е забранен за показване. През 1970 г., две години след Пражките събития у нас, по екраните излиза сатиричната комедия „Кит“ на режисьора Петър Василев по сценарий на Черемухин, която е показана в ограничен брой киносалони и без реклами.

Малко известен е фактът за една важна дисидентска проява у нас далеч преди Пражката пролет от 1968 г. На 1 юни 1960 г., осем години преди това, седем души изпращат писмо до ЦК на БКП, в което критикуват политиката на Тодор Живков и неговото обкръжение. Това са Никола Куфраджиев, антифашист, политзатворник, концлагерист, партизанин; Веселин Дашин - антифашист, журналист и общественик, концлагерист, Георги Милев - антифашист, концлагерист, журналист и общественик, доцент Бенжамен Варон, антифашист, политзатворник, ръководител на катедра по политическа икономия във ВФСИ – Свищов, Христо Проданов – антифашист, партизанин и стопански деятел, Илия Гатев – антифашист, партизанин, полковник от запаса, и Иван Дионисиев – антифашист, политзатворник, стопански деятел и общественик. В писмото се заявява, че в България е установен модел на „бюрократичен държавен социализъм“, в страната се установява диктат и лична власт на шепа хора, че социализмът се изражда в своя карикатура и постигането му се намира задънена улица. Тези смели хора, които си слагат главата в торбата, казват това, за което осем години по късно се борят в Чехословакия - че социализмът, за да е е приемлив, трябва да има човешко лице. Незабавно се провежда пленум на ЦК на БКП, посветен на „антипартийната дейност на фракционна група членове“. Те са изключени от партията и изселени със семействата си в провинцията.

През 1968 г. бях вече дипломиращ се студент на 26 години и мога да кажа като свидетел на тези събития, че военната интервенция срещу Чехословакия и прекършването на крилете на Пражката пролет масово не беше одобрена от българското студентство и младеж. Същото настроение съществуваше и сред българската интелигенция по онова време. Но по-голямата част от населението беше безразлично. Това бяха хора, живели в бедност до и преди войната, но на които властта успяваше да осигури хляб, покрив, работа, безплатно здравеопазване и образование за децата, това в онзи период им беше достатъчно, за тях демокрацията беше чуждо понятие, а и за това имаше исторически причини - от Освобождението в новата история на България до 1944 г. не е имало истински демократични режими, бунтуващите се интелектуалци - дисиденти и противници на авторитарните власти и военните диктатури, често са били ликвидирани и интернирани. От времето на турското робство в народопсихологията е заседнало убеждението, че е опасно и е по-добре да не се рита срещу властта, и това е особено ясно изразено от Иван Вазов, който пише през 1884г.: „Преклонената главичка/ остра сабя не сече“... Както всички умни хора/ аз не ритам тръна бос,/ с големците се не бора/ и им ставам сявга мост“. Осемдесет и четири години след него Радой Ралин пише в „Люти чушки“: „Да ти е мирна главата, недей я слага в торбата“.

Да, около и след 1968 г. в България го няма онова дисидентство, като това в Чехословакия, където то не само не е подтиснато от тамошната партия и правителство, но и добива израз в официално провъзгласения лозунг за установяване на „социализъм с човешко лице“. Но разликите между Чехословакия и България са огромни. Чехословакия пред Втората световна война е развита икономически държава с висок жизнен стандарт и с утвърдени демократични традиции. Там съществува базата, която поражда силната надстройка в лицето на местните дисиденти и склонните към реформация партийни и държавни лидери. Това у нас го няма.

Има и друго. След военната интервенция в Чехословакия през 1968 г., дори и да има предпоставки, организирано и политически активно дисидентство у нас е невъзможно. Индивидуални изяви - да, допустими в някаква степен, за всеки е ясно, че с едно организирано дисидентство ще има безпощадна разправа. Освен това България е управлявана от хитър и далновиден управник. В годините преди и след 1968 г.Тодор Живков търпи отделни дисидентски прояви на интелектуалци и творци, но не желае да ги прави герои, като ги вкарва в затвори или в лагери. Той прилага към тях тоягата, но и моркова. Валери Петров е изключен от партията, но той се радва на народна любов, и властта не го пипа, има работа и публикува. На Радой Ралин изземват стихосбирката „Люти чушки“, но е известно, че той има достъп до Тодор Живков, срещи с него, на които е изразявал свои позиции, и е на творческа работа в Киноцентъра. Константин Павлов през 1975 г. е назначен в „Българска кинематография“, приемат го за член на Съюза на филмовите дейци и по-късно и в Съюза на българските писатели. Не може да се оплаче от живота, но в годините на демокрацията и след пенсионирането си, споделя съдбата на трудно преживяващите български пенсионери. Затова и с горчивина в интервю пред Румен Леонидов, публикувано на 28 декември 2008 г., казва: „Лично аз мисля, че през цялата ми биография съм се чувствал по-добре в диктатурата, отколкото в свободата, защото тогава имаше кой да се грижи и за плесниците, и за глада, и за униженията“.

По време на демокрацията Радой Ралин живее с мизерна пенсия, но той не се оплаква, а яростно обвинява нововластващите – тези, които го използваха като знаме, при смяната на комунистическия режим - за бедствено положение на българските пенсионери. Дисидентът си остана дисидент и при едната, и при другата власт. Подобно на големия писател Александър Солженицин, който след заселването си в САЩ, започна да критикува американските власти. И беше обвинен в местната преса „че хапе ръката, която го храни“.

Бих казал в заключение - ние имаме с какво да се похвалим по отношение на дисидентското у нас. Имало го е и в годините преди и след Пражките събития от 1968 г.