За ролята на „меката сила“ в спора

Берлин продължава да настоява ЕС да проведе първата междуправителствена конференция със Скопие

Каквото и да се случи в отношенията между София и Скопие, каквото и напрежение да се вихри там, каквато и помия да се излива откъм Вардар по посока на България, германците остават оптимисти, че ще успеят да я докарат дотам да изпълнят обещанието си. А то е в рамките на своето ротационно шестмесечно председателство на Съвета на Европейския съюз да бъде проведена междуправителствената конференция със Скопие, което на практика ще означава начало на преговорите на Република Северна Македония за членство в Европейския съюз. Това трябва да се случи някъде към средата на декември, когато европейските институции „пускат кепенците“, европейската бюрократична машина бавно затихва, а европейските чиновници хващат самолети, влакове или каквото там попадне да се върнат по родните си места за Коледа.

Каквито и привидно политически коректни и толерантни приказки да чухме от германските политици и държавници, че София и Скопие трябва сами да решат спора помежду си преди да го внесат в Европейския съюз, и че те няма да се месят в дебата, каквито и уверения да ни бяха сервирани от българските управляващи, че няма никакъв натиск от страна на Берлин да отстъпим, за да може Германия да регистрира успешно председателство, някъде отзад зад кулисите върви непрекъсната употреба на „мека сила“ за промяна на българската позиция. Само ден преди София да потвърди вече изказаното си твърдо становище по отношение на кандидатурата на Република Северна Македония за ЕС в Съвета за общи работи, премиерът Зоран Заев отскочи до Берлин заедно с външния си министър Буяр Османи. На тържествена церемония на Заев бе връчен приз за човешките права на Фондация „Фридрих Еберт“. Връчвайки наградата, министърът на външните работи Хайко Маас се обърна към Заев на „ти“, като заяви: „Ти стана водач на едно национално единство и на връзката с Европа. Ти укрепи правовата държава и се бореше за независима съдебна власт, против корупцията, донесе достойнство, което беше първата стъпка по пътя към Европа. Ти вливаш надежда в много нерешени конфликти в този наш свят. За мен е чест да връча наградата на един реформатор, политик, който гледа далече напред и който е преди всичко европеец“.

Колкото и да е куртоазна тази оценка на социалдемократа от Германия Хайко Маас към социалдемократа от Република Северна Македония Зоран Заев, изборът на премиера от Скопие в никакъв случай не може да се приеме за случаен. Въпреки че изглежда като вътрешносемейна и апаратно-партийна работа на европейските социалдемократи и по-специално на техния германски клон, спонсориращ социалдемократическата фондация „Фридрих Еберт“, връчването на приза би могло да стане и в друг ден. Нали уж Хайко Маас имаше проблем с вируса, заради което пренасрочиха заседанието на Съвета по общи работи за вторник, 17 ноември. Някак си прозрачна изглежда целта да се ползва този повод, за да може Маас да каже, че усилията за провеждането на междуправителствената конференция през декември ще продължават, докато тя не се случи. С други думи, нищо не е готово докато не е готово, нещо такова.

И наистина, за да не изглежда цялата работа като вътрешнопартийна на европейските социалдемократи, към поздравленията за Заев се добавиха и тези на Урсула фон дер Лайен, която, както знаем, произлиза от обкръжението на канцлера Ангела Меркел. Според нея Заев бил изписал история и бил приближил страната към ЕС, като се насочил - внимавайте сега! - „към бъдещето вместо към миналото“. В този контекст са и похвалите на Жосеп Борел, на Мартин Шулц, да не забравяме и бившия гръцки премиер Алексис Ципрас. Може и да има и някои други, но в случая говорим предимно за поведението на германските политици, независимо към кой политически цвят принадлежат. Когато става дума за престижа на Германия като водеща сила в Европейския съюз, която държи да изпълнява обещанията си, партийните бои нямат особено важно значение. Още повече, че в Берлин управлява така наречената „широка коалиция“, в която канцлер е християндемократката Ангела Меркел, а шеф на дипломацията, както вече стана дума няколко пъти, социалдемократът Маас.

Ето защо, уважаеми читатели, недейте да изпадате в песимизъм или да поемате силна доза патос, когато става дума за това, че България ще блокира Република Северна Македония и че този акт според някои щял да бъде с размерите, значението и последиците на трета, ако не се лъжа, национална катастрофа. Ако не се брои онази, която приписват на Тодор Живков неговите критици, особено когато него вече го няма на този свят. В смисъл, че България завинаги ще изгуби Македония, каквото и да означава това. Беше редно най-после София ясно и открито да изрази своите претенции към братовчедите край Вардар, които продължаваха до последния момент да разчитат, че сантиментите на българите и на България към загубеното на югозапад отново ще проработят, както в много случаи досега. И че отново геополитическите фактори ще се окажат решаващи в полза на Скопие и във вреда на София. И вижте парадокса - на два пъти през миналия век държавата ни тръгва с Германия, за да си „вземе“ Македония. И двата пъти губи. Сега, при третия си „опит“ се оказва, че същата тази Германия ни натиска да не го правим, действайки против интереса си.

Впрочем това е работа на историците, които уж трябваше да разчистят спорните моменти в общото ни минало. Мен ме интересува къде е българската „мека сила“, която трябваше да прилагаме към Скопие през всичките тридесет години на суверенна и независима Македония. Къде е културното ни и медийно присъствие край Вардар? Защо не върви работата със завършилите в България деца от Северна Македония, които - все пак, са решили да се върнат обратно там? Как работим с хората от Северна Македония, получили българско гражданство - имаме ли техен регистър, следим ли ги как се развиват и къде са, добри граждани на България ли са, или се борят за залъка някъде в Европа? Защо не пропагандираме македонците, завършили у нас висшето си образование, останали тук, които правят кариери в различните сфери на обществото в България, градят семейства, трупат обществен авторитет и вървят напред? Каква работа свършихме сред интелектуалните кръгове край Вардар, за да ги убедим, че те са тези, които трябва да натрупат критична маса за промяна в обществото? Как не можаха да разберат, а и ние не им го обяснихме достатъчно убедително и честно, че те нямат проблем с България, а със самите себе си? И че не бива да се сърдят, когато им се подхвърля, че Република Северна Македония е последната комунистическа държава на политическата карта на Европа.

Нашата „мека сила“ не успя да обясни на европейската дипломация същността на спора ни със Скопие, и то по начин, по който да стане ясно, че ако някой трябва да има претенция за липса на реформи край Вардар, това е самият Европейски съюз. Тридесет години суверенна и независима Република Македония е във властта на две мантри - на стабилността и на демокрацията. В името на стабилността демокрацията бе жертвана и сега, въпреки похвалите към Заев, държавата изпитва дълбок дефицит от нея.

Сега, заради престижа на Германия, Европейският съюз е готов да си затвори очите пред дефицитите и зависимостите, оплели и разтърсващи Северна Македония. Спокойно, кротко, с „мека сила“, по европейски.
За сметка на България, за съжаление.