Икономистът проф. Боян Дуранкев пред „Труд“: Парламентарната какофония ражда болшевизъм, а не консенсус

Говорейки, че България навлиза в „нов период“ от своето развитие, се сблъскваме с много рецидиви от „старите“ периоди. Разговаряме с проф. Дуранкев за предизвикателствата пред новия парламент и пред политическата класа. Той смята, че продължава да ни мъчи т. нар. криза на легитимността заради ниското участие на хората в изборите. И че имаме нужда от колективен европейски „имунитет“ за бъдещите решения.

- Проф. Дуранкев, както се казва, страната навлезе в нов период от своето развитие. Имаме нов парламент - доста шарен и непредсказуем, имаме и стартирала процедура по връчване на мандати за съставяне на правителство. Очаквате ли някаква генерална промяна, независимо от изхода на тази процедура?
- „Нов период“ не винаги е етикет за прогрес, но от политическа гледна точка определено може да се твърди, че България навлиза в нов период на „нормалност“. А именно: период на окончателно разочарование от „реалната демокрация“. Гражданите се убедиха, че възприемането на демокрацията като проява на върховна обществена мъдрост и като продукт на „общия разум“ на масите, едва ли не като „божествено“ решение на народа, е повече политическа романтика, отколкото реалност. Това не е изненада, това е „събуждане“ на нашата страна от дрямката, че гласуване на 4 години е формулата за успешно социално-икономическо развитие. „Реалната демокрация“ съществено се различава от идеала на демократичната идея. Политическият супермаркет, който визират романтиците, подобно на всеки друг пазар, обаче няма нищо общо с реалностите. Естествено, на „пазара“ политическите партии (и коалиции) предлагат своите особени стоки (идеи и личности), насочени към съответните електорални сегменти; още по-естествено, „клиентите“ се ориентират към една или друга политическа стока в зависимост от предпочитанията си, но те нито имат времевата и физическата възможност да проучват и сравняват стотиците страници партийни програми и кандидати, нито пък са надарени с абсолютна рационалност при вземането на решения за кого да пуснат своята бюлетина. Идеализирането на политическия пазар (съзнателно или не) пропуска влиянието на манипулативните техники за предварителна „обработка“ на „електората“; подценява ролята на емоциите или фундаменталистката „лоялност“ към определена политическа „марка“; но най-често се абстрахира от специалните интереси на Големите пари („Дълбоката държава“) и даже на мафията.

- Къде отиват тогава такива понятия като демокрация, демократични идеи?
- Още от самото си възникване съмненията в „безупречността“ на демократичната идея са били значителни. За най-известен апологет на демокрацията се приема Уинстън Чърчил чрез категоричното му изказване, че „демокрацията е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали форми, опитвани някога“, но обикновено се пропуска другия му афоризъм, че „най-добрият довод срещу демокрацията е петминутен разговор със средния избирател“. Чърчил очевидно не е бил фанатик, както се твърди. Независимо от обожествяването u, отхвърлянето u или критикуването u, демокрацията е реален обществен механизъм, който в момента е прилаган в почти всички страни. Демократизирането на обществата е тенденция, която се доказва от факта че в края на Втората световна война е имало една дванадесет страни с подобен механизъм, а днес над ? от страните го прилагат. Изглежда, че днес повечето хора в света копнеят за демокрация, но не вярват много на демокрацията в собствената си страна. Не по-малко хора копнеят да има Господ, но още не са го виждали или чували. Изглежда, че демокрацията навсякъде по света страда от хронични заболявания, свързани както с криза на легитимността на демокрацията, така и с криза на ефективността на демократичните системи. Именно по тази причина защитавам тезата, че България вече е с нормална „реална демокрация“, като попада в капана на тези две кризи, това наистина е „генерална промяна“!

- В какво се изразява кризата на легитимността?
- Кризата на легитимността е огромна: на парламентарните избори отидоха едва 50.61% от имащите право на глас - криза на участието; гласовете им се разпиляха между 32 алтернативи (включително и „не подкрепям никого“, за което дадоха гласа си немалко хора - 47 749 души) - криза на доверието в политическите идеи и личности; спечелилият дует ГЕРБ-СДС получи едва 12,7% от имащите право на глас - криза на възможността за управление. Следващите дни и седмици ще бъдем наблюдатели на следващата криза - кризата на ефективността на демокрацията: изборът на правителство ще е както трудно като процес, така и свързано с компромиси и отстъпки от всички партии, уж всичко това „в името на народа“; по-големите партии, които ще участват в правителство, винаги са под прицела на по-малките опозиционни партии и извънпарламентарните сили; самото вземане на решения от правителството и прокарването им в парламента ще става все по-бавно и все по-сложно благодарение на протяжните обсъждания, спорове и въпроси. Казано по друг начин, България се превръща в страна с „нормална“ демократична система, но с остра криза на легитимността и ефективността на демокрацията. Дали демокрацията ни ще преживее катарзис или ще се окаже поредното „недоносче“, предстои да видим.

- Ако трябва да степенуваме - какви са днес основните предизвикателства пред страната ни - политически, икономически, социални, геополитически?
- И в това отношение, подобно на останалите страни-членки на Европейския съюз, България не е особено оригинална. Приоритетите за следващите години (2022-2025 г.) са от ясни по-ясни. Първо, новото правителство трябва да предприеме екстрени и екстремални големи решения за блокиране на малкия Звяр. Не искам да критикувам бившето управление, но досега България се нареди в групата страни, които не се справиха с пандемията. До 20 април дадохме 15 412 жертви и имаме 388 815 „ранени“ (заразени, някои от тях с тежки хронични проблеми от вируса). На 7-мо място в света сме по починали от заразата на 10 000 души от населението. „Моделът на България“ за справяне с коронавируса, който се пропагандираше от обслужващите медии, бе модел на катастрофата.

Второ, наистина - въпреки че винаги се обещаваха подобни стратегии - България трябва да преструктурира ad hoc икономиката си (за да позеленее и стане по-иновативна), но с цел доближаване на предпоследния в ЕС - Румъния, както по БВП на човек от населението, така и по жизнен стандарт. Иначе оставаме „черната овца“.
Трето, понеже най-бедната страна-членка на ЕС е и най-диференцираната по линия на богатства и доходи, необходима е силна социална програма за съществено намаляване на неравенствата. Не само чрез данъци, но и чрез политика на „включване“.

Четвърто, всички - и в чужбина, и в страната - очакват новото управление да отсече главите на триглавата Ламя - Корупцията. Не само в правителството, но също и в онези „независими“ власти, които се оказаха зависими от Големите пари.

Пето, това че сме евроатлантически ориентирани не означава, че трябва да сме кон с капаци на очите. Все повече източноевропейските страни, кога пасивно, кога активно, заемат позата на бабаити по отношение на Изтока - Русия и Китай. Никой български гражданин, даже и да приказва публично като пръв ястреб, не би желал да ставаме страна „под прицел“. Новото правителство, иска или не иска, ще трябва да положи грижи за намаляване на напрежението. Очакванията на гражданите са по линия на тези подвизи, достойни за Херкулес, въпреки че парламентарната какофония ще роди болшевизъм (диктатура на болшинството), а не необходимия консенсус.

- Формално имаме срок до 30 април да внесем в Брюксел българския проект за План за възстановяване и устойчивост, ако бъде одобрен, ще можем да разчитаме на над 12 млрд. лв. през следващите години в подкрепа на справянето с пандемията от COVID-19. Но нещата се политизираха и наелектризираха през последните дни. Защо се получи тази ситуация?
- Планът за възстановяване и устойчивост, от който България се очаква да получи 12.5 млрд. лв. до 2026 г., който щял да пише „нова история“ („О, времена, о, нрави!“), е както по схема на Европейския съюз (не може да се прави с тези пари на кой каквото му хрумне!), така и продукт на стотици специалисти от основните български институции, а не на ГЕРБ или само на Томислав Дончев, както се твърди. Ако до дни този български План трябва да се внесе (България не трябва да е изключение от останалите страни по повод на сроковете), даже с идеята по-късно той да се доработи и усъвършенства, това трябва да се случи независимо от очевидния парламентарен шовинизъм.

- Специалистите сочат, че по отношение на Плана са възможни три сценария - след дискусия се приема и праща сегашния вариант, разработен от екипите на Борисовия кабинет. Втори - правят се необходимите корекции, пренаписват се цели глави, което в крайна сметка ще отложи процедурата поне с един месец. И трети - отива се към разработка на изцяло нов План, което би отдалечило още повече евентуалното получаване на първите траншове от Брюксел. Вашата прогноза?
- Всичките тези изискани сметки се правят „без кръчмаря“ - Европейската комисия, респективно - Европейския парламент. Зная позитивите на този план, писал съм и по неговите негативи, дал съм личното си становище още през м. ноември 2020 г. (чрез експертизата на ВУЗФ), но дълбоко не вярвам, че „новото мнозинство“ (ако въобще има такова в това Народно събрание) ще постигне консенсус и по отделни нови глави, и по изцяло нов план.

- Не смятате ли, че има действително прекалено много политика, вместо експертност, когато се обсъждат и приемат подобни документи?
- Шумът от сгромолясването на Ниагарския водопад е доста по-умерен от шума, който се вдига в нашата страна от „политици“ и „експерти“. И това е донякъде „нормално“ - когато си „политик“ или „експерт“, но си далече от експертния капацитет на професионалист-специалист, ти си гласовит като ранобуден петел. По тази логика, опасността да се продължи операта „Бойко Борисов и ГЕРБ - виновници за всичко лошо в България“ е вече не само безсмислена, но и опасна. Казвам го като остър критик на голяма част от решенията на предишното правителство. Само ще припомня, че след 1990 г. - заслуга на реститутите и приватизаторите - в България изхвърлихме от коритото с мръсната вода и бебето. При други решения, следвайки „по-добри практики“ (като тези на Чехия и Унгария, например), България щеше да е доста по-напред и икономически, и социално! Впрочем, колко са „специалистите“ в партиите?! Вероятно се броят на пръстите на едната ръка. Това не е сериозно.

- Колко време според вас ще продължи сегашната ситуация на несигурност и безвластие. Ще се върнем ли към някаква нормалност и кога?
- Пазарът винаги е предпочитал несигурността - и на цените, и на заплатите, и на доходите и т. н.; обратно, демокрацията винаги е внасяла ред, сигурност и спокойствие. Там, където демокрацията е по-слаба като механизъм за отстояване на социалния интерес, монополите (икономически, политически) и олигархията подбутват на преден план своите аватари, които се представят като месии. Нека се разреши правото гражданите в определено населено място да определят как да се харчат общинските бюджети; нека се разреши ежемесечен референдум чрез електронно гласуване, и т. н., и ще се забележи как демокрацията ще смачка фасона на олигархията. Няма да е скоро.

- Досегашният кабинет ще бъде рекордьор по изтеглени външни заеми, но продължава да се твърди, че сме остров на стабилността. Вашето мнение?
- България е една от страните в ЕС, които доближават червената линия и по нарастване на изтеглените заеми, и по намаляване на фискалния резерв. И едното, и другото, са ипотека на бъдещето за нашите деца и внуци - при това при намаляване на населението на страната. Същевременно данъчната политика е непоклатима от времената на Орешарски, това не е нормално. Необходим е остър завой - виждаме как Байдън в САЩ и редица страни-членки на ЕС подготвят големи данъчни реформи. В България даже левицата зави надясно, това е архиненормално. А предстоят тежки времена и за икономиката, и за хората - това трябва да означава превантивни промени на цялостната социално-икономическа политика. Но това е дълга тема за друг разговор.

- Все пак страната ни е минавала и през по-големи сътресения от сегашните. Освен това сме член вече 14 години на Евросъюза. С всичките му кусури него поне засега няма какво да го замени. Оптимист или песимист сте, проф. Дуранкев?
Европейският съюз, на който страната ни е член, доказа своите преимущества, но и сериозни недостатъци. Първото трябва да се утвърждава, но недостатъците трябва да се обсъждат. Най-яркият недостатък на сегашната „спортна форма“ на ЕС пролича на време на коронакризата: отсъствие на централизирана „диригентска палка“, изнесени „основни сектори“ в далечни страни, укорими национални решения. Това, което е видимо, трябва да се промени, но дали този европейски оркестър ще се съгласи на еднакви партитури? Ако не го направи, пътят от Еверест на благоденствието и сигурността е само в една посока - надолу. Ще имаме ли колективен европейски „имунитет“ за бъдещите решения; ще има ли повече мъдрост?! Реализмът ни насочва към смели решения, това е оптимистично!

Нашият гост
Боян Дуранкев е роден на 2 май 1951 г. Икономист, специалист по маркетинг и стратегическо планиране. През 1980 г. завършва социално-икономическо планиране в Университета за национално и световно стопанство, където продължава неговата академична и научна кариера. Специализирал е в САЩ и Германия. През 1989 г. придобива степента доктор по икономика, през 1994 г. става доцент, а през 2010 г. - професор. Дуранкев е автор на повече от 80 статии, студии и книги. Преподавател по маркетинг и маркетингови комуникации в УНСС и във Висшето училище по застраховане и финанси.