Кога решихме да приемем омразата към българското за нещо нормално?

Почти цяла България има едно мнение по случката с Джокович - независимо дали слушаш чалга, малоумно е най-великият в света да дойде лично в София да ни уважи и като помоли диджеят да му пусне песен, онзи да реши точно в този момент да избива комплекси, като се направи на твърде възвишен да слуша Камелия. Направо е смешно - един диджей, обслужващ персонал, да се прави на интелектуалец, като отказва на един от най-великите спортисти на света. Обаче, като гледате този Мартен Роберт колко е самодоволен от случилото се, мислите ли си, че го интересува?

И е прав - колкото и хора да го плюят, винаги ще се намери достатъчно голяма маса хора, които мразят българското и ще се скрие в техния балон. Обществената реакция в много други държави би била унищожителна, но у нас омразата към българското се е превърнала в признак за висша интелигенция - макар очевидно фалшива такава.

За това този случай, някакъв дребен инцидент, стана национален казус. Не заради Камелия и Джокович, а заради това, че осъзнаваме опасността от българоомразата и колко впита е тя в народното съзнание. Това е пълен блок пред способността на нашата държава да се развива. За това и българите изпитваме такава неприязън към жълтопаветието - то е дом на тази българоомраза, благодарение на него един човек може да плюе на родината си и да намери хора, които да го подкрепят, дори да намери реализация в една професионална среда с такова мислене, ако му се налага.

Именно заради това жълтопаветие, което се втурна да громи Джокович, е невъзможно ние да заклеймим хората, които във всяка друга държава биха били напълно отритнати от обществото. Така тази омраза гангренясва и се разпространява, а това раково образуване успява да убеди много хора в правотата на българоомразата, тъй като пее в един хор. Но не са само те виновни - по-леката форма на омразата към всичко българско се е вкоренила и в нормалните хора. Свикнали сме държавата винаги да ни е виновна, винаги да я плюем за всичко, винаги да ни е крива. Свикнали сме да не уважаваме другите българи, те да са ни последната грижа. Може да не сте Мартен Роберто и да си сменяте името от Мартин, пък после да отказвате да пускате Камелия, но вероятно враждувате с голяма част от съседите си. Вероятно автоматично считате български стоки за некачествени. Пък колко от нас обичат природата и историята, но не народа? Колко често чуваме “тази територия не случи на народ” и подобни изказвания?

Няма велика държава, в която обществото да мрази себе си. 

Все пак да бъдем честни със себе си, това е изцяло българска черта и винаги е била една от нашите слабости. Сякаш обаче преди сме успявали някак си да я контролираме, да знаем, че колкото и да ни е трудно да се понасяме един друг, все пак сме един народ и една кръв. Вече достига опасни нива. Замислете се за Северна Македония.

Или по-добре замислете се за родината на Джокович. Да, сърбите също имат своите проблеми, но представяте ли си един сърбин да злослови Сърбия пред съгражданите си? Ще го линчуват на момента! А у нас ако един българин седи на опашка с други българи и на висок глас почне да обяснява колко ужасна е България, най-малкото ще получи аплодисменти, а може и да го направят министър на секундата.

Кога ще ги стигнем сърбите?