Писателят Иво Сиромахов пред „Труд“: Прости сме, защото сме бедни или сме бедни, защото сме прости - това е въпросът!

Новата книга на Иво Сиромахов „Майкини и другите“ отскоро е на книжния пазар. Тя излиза като продължение само няколко месеца след премиерата на „У майкини“. Това ни дава повод да се срещнем с най-продавания съвременен български писател и да му зададем куп въпроси, сред които се откроява най-важният - Какво е искал да каже авторът?

- Г-н Сиромахов, „Майкини и другите“ се появява няколко месеца след „У майкини“. Да очакваме ли „У какини в чужбина“? Очертава ли се сериал?
- Сериалът на майкини край няма. Още докато описвах историите им, си дадох сметка, че разказвам един кратък отрязък от техния живот. Но техните сюжети се коренят далеч назад във времето и продължават в едно необозримо бъдеще. Аз лично приключих с тях. „Майкини и другите“ е втората и последна част на сагата. Не ми се живее повече в тяхната обсебваща компания!

- Какво мислите за турските тв сериали, под чието иго пъшка българският народ?
- От деца сме свикнали първосигнално да асоциираме думата „турско“ с думата „иго“. Но в случая турските сериали са доброволен избор на мнозинството от българските телевизионни зрители. Огромният успех на тия сериали на нашия пазар не е случаен. Според мен се дължи на близостите в манталитета ни - все пак сме ориенталски народи със специфични ценности. Не мога да си обясня обаче защо в българското самосъзнание думата „турско“ винаги има отрицателна конотация. В края на XIX-ти век това е било обяснимо - току-що сме се освободили от петвековно робство. Днес, 150 години по-късно, какъв ни е проблемът? Нито сме под турска власт, нито имаме проблеми със султана им. Той е президент де, но очевидно мечтае да стане султан. Ходил съм много пъти в Турция и когато кажа, че съм българин, винаги съм получавал изключително топло и сърдечно отношение - „комшу“... Но българската народна душа сякаш предпочита да живее в миналото. Преди няколко години заведох сина ми на мач и там агитките се обиждаха помежду си на „турци“. Даже пееха една такава песен, която трябваше да уязви противника „Цяла Турция подкрепя вас...“ Синът ми по едно време ме попита: лошо ли е 80 милиона да те подкрепят? Логичен въпрос.

- От кое населено място са родата на майкини?
- Те са от всички населени места. Манталитетът на майкини е един и същ и в „Люлин“ и в Провадия, и в Лондон, и в Чикаго. Навсякъде си го мъкнат със себе си. Ние много трудно се адаптираме към света. По-скоро се опитваме да адаптираме света към нас. Има хора, които от десетки години живеят в чужбина, но не са променили по никакъв начин бита си - колят прасета, затварят буркани с туршия, варят ракия. За съжаление националната ни идентичност се основава предимно на консумативи. А не, да речем, на най-великото ни постижение в цялата ни история като народ - създаването на българската азбука. Която, въпреки че сме велики патриоти, така и не се научихме да използваме правилно.

- Майкини социално или национално явление са?
- Трудно е да бъдат разграничени тия две неща. Несъмнено битието определя съзнанието. Но в не по-малка степен и съзнанието определя битието. Добре е да си дадем отговор на въпроса „Прости сме, защото сме бедни или сме бедни, защото сме прости“. Има социологически проучвания, според които българите се изживяваме като един от най-нещастните народи. Според индекса за щастие на World Happiness Report сме на опашката на класацията. Между 120-то и 130-то място. Интересни са критериите, според които се прави тази класация. Те са: брутен вътрешен продукт на глава от населението, социална подкрепа, продължителност на живота, свобода на гражданите самостоятелно да вземат решения, щедрост, и отношение към корупцията. Очевидно е, че във всички тия критерии се проваляме. Остава обаче въпросът защо се чувстваме толкова нещастни? Защо се самовъзприемаме като лузъри? Според мен причината е в това, че измерваме щастието си в консумативи - нови коли, богати трапези, почивки в чужбина. Ако възприеме такъв критерий за самооценка, човек винаги ще се чувства зле. Защото винаги ще има някой с по-нова кола, с по-богата трапеза и с по-скъпа почивка в чужбина. Това води до вечна неудовлетвореност. Много по-смислено е да инвестираш в самоусъвършенстване - в четене на книги, в учене на езици, в любопитство към света. По тоя начин натрупваш в себе си активи, които няма как да бъдат вкарани в класация. И които ти дават усещането, че не си живял само заради едното ядене, пиене и сране.

- Дали пък лошото възпитание не е причината да не можем да създадем проспериращо общество?
- Спойката на всяко общество е чувството за принадлежност към някаква група. Към какво изпитва чувство за принадлежност съвременният българин? Към семейството си? Не. Семейството вече не е ценност, две трети от браковете приключват с развод. Към квартала си? Не. Българинът мрази съседите си и открито воюва с тях. Към професионалната си гилдия? Той ги ненавижда и се смята за по-кадърен от тях и несправедливо недооценен. Независимо каква му е професията. Принадлежност към родината? Там нещата вече стават много аморфни, защото родината се асоциира най-често с неща като ракия, лютеница, чушкопеци, бяла роза ще закича, Кубрат Пулев, баницата на майкини... изобщо все неща, свързани с мимолетни удоволствия, а не с ценности. Думи като дълг, чест, достойнство отдавна са престанали да носят съдържание, свързваме ги предимно с отдавна умрели хора. Ние нямаме нищо, което ни свързва като общество. Обществото просто не съществува - то е един разложен труп, чиито отровни изпарения дишаме.

- Защо свако е толкова чувствителен, че все се озовава на четири крака под масата? С други думи - имат ли си прототипи героите на майкини?
- Свако е деликатна душа. Той е аутсайдер, осъзнал, че е слаб да промени обществото и избягал в измамната утеха на алкохола. Аз харесвам аутсайдерите. Може би защото съм изживял първите 18 години от живота си във време, когато аутсайдерите бяха единствените смислени хора - личности като Радой Ралин, Константин Павлов, Борис Христов.

- Трябва ли да им съчувстваме - малко или много, всеки вижда част от себе с в тях?
- Аз съчувствам на всичките си персонажи. Разбирам мотивите и причините за постъпките им, макар да не ги споделям. Не мога да ги съдя, те просто са такива.

- В книгата си описвате хора, които не харесват живота си, но не се и опитват да го променят. Защо са такива?
- Защото промяната изисква усилия. А наш'те хора ги мързи. Те не искат да положат усилия да заживеят по-добре. Те чакат. Нещо да стане. Някой да дойде. Търкат талончета от лотарията. Чакат джакпота. Между другото, много интересен феномен е национализирането на лотарията. С този акт правителството се опита да присвои за себе си народните мечти. Но, като всяко нещо национализирано от държавата, се провалиха. Оказа се, че хората не искат да играят на хазарт с държавата. Защото от опит знаят, че държавата винаги ще ги измами.

- Романът е много смешен, но подозирам, че пак ще се обидят много хора.
- Нека се обиждат, щом имат желание да са обидени. Някои хора не могат да живеят, ако не се чувстват обидени. Това осмисля живота им и ги определя като личности. Виж какво става в социалните мрежи - всеки ден някой декларира страстно, че е обиден от нещо и настоява да получи извинения. Това е глупаво. Тая криворазбрана гордост всъщност е проява на комплекси. Ако знаеш кой си и имаш представа за реалната си стойност, нищо не може да те обиди.

- Ако видите Паолу Коелю в бар, какво ще му кажете?
- Паулу Коелю е много успешен автор, има стотици хиляди читатели и заслужава само уважение. Аз харесвам хора, които са успели в професията си, а Паулу Коелю несъмнено е такъв. В шоуто играя персонаж, наречен „Паулу Коелю“, но той е много отдалечен от оригинала. По-скоро иронизира някакви български типажи.

- Защо е такъв феномен сред определени социални кръгове Коелю?
- Защото докосва някакви струни в читателската душа.

- Радвате ли се, че Вашите лафове от фейсбук са по-често цитирани от тези на Паулу Коелю?
- Радвам се, разбира се. Приятно е да усещаш, че не си сам. Но това по никакъв начин не означава, че съм по-добър от Паулу Коелю. Очевидно не съм. Успехът на писателя не се измерва по броя на лайковете във фейсбук, а по продажбите в книжарниците.

- Какво бихте попитал Алеко, ако машина на времето ви срещне?
- Мисля, че ако го срещна, ще треперя от вълнение и няма да мога да го попитам нищо. За мен Алеко е гений. Най-големият. Всяка една негова дума пронизва.

- Ще ви стане ли приятно, ако ви нарекат Съвременния Щастливец?
- Ще ми стане много тъжно, че хората не могат да оценят гения на Алеко. И че си позволяват да го приравнят до бледи драскачи като мен. Критерият е изключително важен. А да се мерим с класиците е комплексарско. Да, има талантливи съвременни автори, но са много далеч от майсторството на Алеко, Захари Стоянов, Димитър Димов, Йордан Йовков, Димитър Талев. Живеем във времена, в които пиарите представят всеки, издал някаква книжка, като „най-големия, най-великия“.... Но истината е, че не се вижда някой, който да стърчи от блатото на посредствеността.

- Плеймейтка каза неотдавна в интервю, че щастието е всички да ти завиждат, но никой нищо да не може да направи по въпроса. Коментар?
- Аз не споделям всенародната ирония към плеймейтките. Те са удобна мишена, защото очевидно са интелектуално беззащитни. Но пък са привлекателни. И яростните атаки към тях в социалните мрежи идват предимно от жени с дефицит на сексуална привлекателност и от мъже с дефицит на полови постижения. Когато „нахранят“ във фейсбук някоя плеймейтка, се чувстват реализирани в живота. Това е тъжно. И едва ли може да компенсира личните провали на коментиращите.

- Накъде върви българският народ?
- Натам, накъдето заслужава. А когато стигне там, ще каже, че някой друг му е виновен.

- Лудите фенки или хейтърите във фейсбук Ви дразнят повече? 
- Луди фенки нямам, но пък хейтърите са в изобилие. Не ме дразнят, напротив. Смятам, че ако човек няма хейтъри, значи нещо не се е справил с живота.

- Има ли нещо, с което никога не бихте се шегувал?
- Не бих се шегувал с болни хора.

- Ковид поразява чувството за вкус и обоняние. Какво ще стане с планетата, ако започне пандемия от вирус, който поразява чувството за хумор?
- Ами тоя вирус винаги е съществувал. Голяма част от хората са склонни да се вземат насериозно. И това, разбира се, е проблем. Но това е малкият проблем. По-големият е, че тия, които се вземат насериозно смятат, че имат право да дават акъл на хората, които не се вземат насериозно. В общи линии политиката работи така.

- Предпоследен лесен въпрос - Какъв е смисълът на живота?
- Няма смисъл.

- За финал, какво всъщност е искал да каже авторът?
- Авторът не е искал да каже нищо. Всички тълкувания са за сметка на читателите.

Нашият гост
Иво Божанов Сиромахов е писател, сценарист, актьор и драматург. Роден е на 29 декември 1971 г. в София. През 1990 г. завършва Националната гимназия за древни езици и култури, а през 1996 г. се дипломира в НАТФИЗ, специалност театрална режисура. От 2000 до юли 2019 г. е главен сценарист в предаването “Шоуто на Слави”. Автор е на 25 книги, има над 10 пиеси, много от които като “Островът” жънат огромен успех на театралните сцени. Иво е женен, има двама сина.