Проф. д-р Петър Червеняков пред „Труд news“: Любовта към медицината ме поддържа бодър

Авторитетният гръден хирург навлезе в своята стогодишнина

Проф. д-р Петър Червеняков е доайен на българските хирурзи, който допреди няколко години държеше скалпела с нетрепваща ръка. И сега, вече на 99 години, които навършва точно днес, продължава да дава консултации. Има над 30 хиляди операции в 54 болници в България, Либия, Русия, Македония. 12 години е главен консултант и хирург в Либия. Световната медицина е признала две негови изобретения, 12 рационализации, над 40 оперативни метода, някои от които са без аналог в света. Проф. Червеняков е един от от основоположниците на Европейската асоциация по гръдна хирургия. 35 години е национален консултант по коремна и гръдна хирургия. Носител е на много отличия, между които „Лекар на годината“ и ордените "Стара планина" - I степен, и "Св. Св. Кирил и Методий" – I степен.

- Проф. Червеняков, казват, че всеки бърза да се измъкне от Сатурновата дупка. А Вие? Бързате ли да влезете във вашата стогодишнина?
- Разбира се, за мен е изключително приятно да стигна до 100 години. Чувствам се още добре. Мога дори да давам и консултации. Но благодарение на годините (и професията) получих остър, тежък артрит на коленните стави, поради което движението ми е затруднено осезателно. Но любовта ми към медицината ме поддържа да бъда бодър, да се радвам на успехите на медицинската наука, особено на гръдната хирургия. И негодувам от лошата организация и подмяната на съдържанието на медицинската наука за съхраняване здравето на българския творчески народ.

- Как се чувства един хирург преди операция?
- Чувството е преди всичко на отговорност и че ще бъда полезен. Ако аз не вярвам в успеха и виждам, че операцията е безсмислена, не оперирам. Но остава чувството за незадоволство, че не мога да помогна. Такива чувства няма в никоя професия. В този момент хирургът никога не мисли за лични облаги, за възнаграждение, колко ще му плати болният. Той трябва да има висок морал и да не търси облаги от болния, както днес това е основен мотив на някои хирурзи. За съжаление, те са болшинството и превръщат медицината в търговия. Отнема се хуманността на медицинската наука, лекарят не е хуманен творец, а търговец.

- Умеете ли да забравите неприятното?
- Неприятностите, неуспехите никога не се забравят. Така че... те са съдържанието на моя живот. При неуспех хирургът съжалява и се упреква... и се самонаказва. При загуба на пациент близките посочват конкретно хирурга, който е оперирал. И всички негативи са върху един човек. Във вътрешни болести например лекува колектив, казват „ТЕ“. А хирургът е „ТОЙ“, „лош“. Макар че има заболявания, когато не всичко зависи от него.

- Доброто, което ви е съпътствало много години – спасяване на живот - в това ли е щастието?
- Разбира се, в мен е имало голяма амбиция за усъвършенстване като хирург. Тази любов започна като студент, в научни кръжоци към катедрата по гръдна хирургия. Попаднах на отлични учители – проф. Агоп Чакъров, проф. Георги Попов... Имало е хора, които са ми помагали да бъда щастлив. Проф. Чакъров беше организирал да специализирам при един от най-големите европейски хирурзи, Прохаска. Заминах в Чехословакия за една година, но на собствени разноски. В същото време настроени против властта хора получиха командировки и се усъвършенстваха на Запад.

Проф. Червеняков със синовете си Младен, бивш министър на вътрешните работи, и Александър, гръден хирург.

- Амбиция ли довежда един специалист до успеха? Не е ли суетата понякога – да сме видими повече от другите...
- Не, аз съм имал вечното чувство на неудовлетвореност, че не съм добър спецалист. И търсех начин да се усъвършенствам. След Чехословасия исках да замина на специализация в СССР. А в този период се развиваше и се внедряваше гръдната хирургия в България от проф. Коста Стоянов, Генчо Кръстинов. В СССР намерих истински творци на гръдната хирургия, Борис Василевич Перелман беше човек с международна слава и авторитет. Там защитих научна степен кандидат на медицинските науки по гръдна хирургия.

- Завиждаха ли ви?
- Не бих искал да говоря за това. Имал съм огорчения. Владеех и ракови, и туберкулозни, и заболявания на медиастинума (средната част на гръдния кош – бел. ред.). Бях единственият, който може да извършва тези операции. И моят син, Александър, се обучи и може да владее тотално обема на гръдната хирургия.

В книгата „Към върха“ лекарят описва изпълнения си с перипетии живот.

- Какво си пожелавате?
- Да стана пионер (усмихва се). Но ще подчертая, че съм оперирал във всички медицински институти, за да демонстрирам нови операционни методи – ИСУЛ, Пловдив, Варна, Плевен, Стара Загора... сега и „Пирогов“. Ами това не е просто болница, там трябва да се твори наука. Оглавява го не лекар, а администратор. Да, научните институти бяха закрити, също и Онкологичният – и то в период, когато онкологичните заболявания се увеличават. От небостъргачи ги превърнаха в колиби. Лекарите, които трябваше да прилагат новости, бяха превърнати в обикновени лекари, с мизерно заплащане. 

- Пътували сте със санитарен екип из цяла България...
- Възмутително е да се говори сега за санитарна авиация и оказване на санитарна помощ като за нещо ново. Имаше санитарна авиация с постоянно дежурен екип във Враждебна – летци, Як 40, две „Пчелки“ и един хеликоптер. Аз съм летял много години, дори Янакиев, шефът на летците, казваше: „Доктор Червеняков, ти имаш повече летателни часове от мене“. За 40 минути стигахме Бургас, Варна, Добрич. До Кърджали летяхме с хеликоптер. Да си спомним за доктор Джамбазов, загубихме го, санитарният самолет се разби в Рила. Сега ми откриват топлата вода! Пътували сме при крайно лоши условия. В Русе отлетяхме за едно дете, паднало от третия етаж и откъснало левия лоб. На връщане към Ботевград ни връхлетя страшна буря. Вятърът ни отнесе в Стара Загора. Неописуем страх и за мен, и за летците.

- И така, професор Червеняков, вече стъпихте в стогодишнината си, да си пожелаете нещо?
- Да се видим, когато Вие навършите сто.