Академик Светлин Русев пред „Труд“: Живеем в пиеса на абсурда, за която сами избираме актьорите

Светлин Русев не дава често интервюта. Поводът да го потърсим бяха две награди, които получи на есенния салон в Париж. Разговорът обаче отиде много по-далеч...

- Какво е усещането след две награди на Есенния салон в Париж?

- Без никаква нотка на кокетство, ми е трудно да определя усещането си. Още преди откриването, и особено, когато вече работата беше закачена, реакцията на колегите от салона и особено на този, който отговаряше за нашия раздел, беше изключително положителна. Без да искам, разбрах какво означава на френски „magnifique”, с което спонтанно реагираха. А и мястото й беше възможно най-добро. Художник на моята възраст, който много е видял и преживял, който знае относителното значение на наградите, който сам е участвал в определянето на награди, би трябвало да е по-овладян и претръпнал при подобен случай. Реакцията на колегите още преди откриването, разбира се не ми беше безразлична. Не съм от хората, които се вземат много на сериозно, разбирам цялата относителност на подобни случаи, и все пак - когато видях името си с българския трикольор и до него етикет с наградата, и на следващия ден знака на другата награда „Taylor“ се почувствах като виновен ученик, който е получил отлична оценка без да очаква! Още повече, че точно преди десет години бях удостоен с подобна награда, също от тази фондация.

- Защо не пожелахте да кажете как се казва наградената творба? Разкажете ни нещо повече за нея?

- Не съм обърнал внимание, че не съм споделил името на картината, още повече, че тя беше най-напред изложена в София на изложбата през месец юни в галерия „Нирвана”. Това е картина с посвещение на Париж - 13 ноември 2015 год., когато беше един от най-безумните атентати. Как ще се казва – едно драматично, човешко вълнение, което не се разказва, а емоционално се преживява, не е толкова важно. Радвам се не изобщо за наградата, а че точно тази работа беше забелязана.

- Вие сте редовен участник на Салона в Париж, какво е усещането да излагаш творби там?

- Не знам дали вече е останал някой, който толкова дълго и последователно да е участвал в Салона. Има нещо, което ме връща във времето, когато участието в общите изложби носеше специфично творческо вълнение. В определен смисъл Салона, независимо от различните му форми на живот и различната съдържателност, поне за мен винаги е бил пространствена територия на свободата, на различния и независим избор. В Салона се чувствах част от една взаимна общност със стремежи и вълнения, които при цялата си различност, често взаимно изключващи се, те приемат като поданик на духовно пространство с памет за време, автори и събития, в която витае дух на Великата традиция и надеждата, че не си сам.

- Картините Ви стават все по-носталгични. На какво се дължи това?

- Поначало нямам весели картини, носталгията беше само афиширана със заглавие „Носталгични картини“- имах предвид заминаващи си градове, сгради и къщи, които носят история и памет. Но човешката драма и изпитания, тъгата и мисълта винаги са били част от вълненията ми. Най-трудно ми беше някога, когато оптимизмът беше нещо като задължителна арт-иконография, да намеря себе си в неща, които са близко до това, което естествено носех като чувствителност. И не случайно при много случаи се връщах към драматичната история - дали ще е „Разстрел”, „Ястребино”, „Самуиловите воини”, „Клетва“, „Църквата в Батак“… Темата „Размисъл“ беше и си остана основна, и тогава, и сега. Носталгията е част от по-широк и по-голям кръг от драматичните и тревожни работи.

- Като човек, който винаги е имал активна гражданска позиция, бихте ли споделил какви са най-големите ви притеснения и разочарования?

- Трудно ми е да коментирам, дори и само в национален мащаб, да не говорим в световен - цялостната разруха и хаос от пълното девалвиране на човешките стойности до програмираните националистически и политически конфликти, които не просто объркаха света, но преди всичко изправиха обединена Европа пред най-сериозните изпитания след Втората световна война. Изпускането на духа от бутилката е ясно кой го предизвика и кой има интерес от това ново преселение на народите! Цялата история със свалянето на тъй наречените „диктатури” дали беше само резултат на погрешна информация и слаби анализи или програмиране с по-далечни цели!? Ако се върнем към свалянето на Милошевич, натовските бомбардировки над Сърбия и отцепването на Косово, Саддам Хюсеин, Кадафи и последните години режисираните конфликти в Сирия - кои бяха постановчиците!? А що се касае до цялостния обществено-политически живот у нас - каквото и да се каже, няма да е достатъчно. Живеем в някаква пиеса на абсурда, в която кражбите, лъжата, убийствата, насилието, грубият материализъм, погребаните морални и духовни стойности, са декора, на който слабите политически актьори с години се упражняват с диалози, които биха засрамили и най-циничните каруцари. Независимо колко трае спектакълът и дали преждевременно се е прекъснало представлението - зрителят си излиза от него излъган и нахранен с нови обещания. И най-големият абсурд е, че не друг, а ние си избираме актьорите и заради слабата им игра можем да се сърдим преди всичко на себе си. Ние сме приели ролята на статисти. Лошото е, че влязат ли един път в спектакъла, всички актьори си заприличват и трудно биха допуснали някои свой нестандартен събрат, който е извън общите правила. А и той трудно би изтърпял политическата мимикрия.

- На какво се радвате?

- На какво се радвам? Толкова много неща ме вълнуват и харесвам, толкова много красиви неща има в живота, които държат будна надеждата, че имат смисъл житейските усилия и несгоди. За добро или зло радостта и тревогата вървят заедно! Радвам се на възможността да се вълнувам от една картина, от един автор, радвам се, когато срещна хора с воля и амбиция да служат на истини, които споделям, радвам се на риска в името на кауза, дори и когато е обречена, радвам се дълбоко в себе си, че съдбата е била благосклонна и ми е дала възможност да търся себе си в неща, които вълнуват и други, радвам се на изящните извивки на едно красиво момиче, което размества въздуха около себе си като мине. Радвам се на красивия футбол - и изобщо на спорта, колкото радост, толкова и разочарование! Радват ме и респектират едновременно духовно извисените личности. Колкото и некрасиво да е, радвам се и на греховните си слабости, когато са споделени, включително и на едно хубаво кафе. Радвам се, когато срещна един непознат човек, в който съм открил един съмишленик. Изобщо не е възможно дори мисълта ми да стигне поне частично до това, което ме радва. Как да обясня, че дори отминалата тревога и напрежение вече в определена степен ме радва. Радвам се, когато се размина със злото... Радвам се на толкова много и различни неща - от зазоряването и надеждата за хубав ден до звуците на щурчето в топлата нощ. Може би най-общо казано радвам се на всичко, с което съдбата ми е дала възможност да бъда такъв какъвто съм - несъвършен и греховен, но с илюзии, надежда, тъга и разочарования...

- Споделете вашата формула на успеха.

- Не знам дали съм успял човек!? Прекалено далече съм от представата за собствената си творческа реализация, за да имам самочувствието, по-скоро илюзията за успех. Не знам дали е формула или някакво естествено разбиране за развитие и достижение, но при всички случаи мисля, че имам относително реална преценка до къде съм, съизмерима и с личните, и с универсалните мерки. По-просто казано - няма формула, има работа, която трябва да се върши така, че да не се срамуваме от занаята, независимо какъв е и къде го практикуваме.

- Политиката измести културата, за творците малко се говори, те почти отсъстват от телевизионните студия. Защо е така?

- Културата е въпрос на цялостно духовно поведение и професионално възпитание, което в самата си същност е противопоказно на политическите страсти и интереси. Културата се храни и поддържа с извисени мисли и чувства - политиката в постигане на целите си е всеядна - от разумното програмиране на интересите до грубото насилие, лъжата и лицемерието. Но не само у нас, светът като цяло е обърнат към политическите действия, интереси и към тоталното обезценяване на културните и духовни стойности. Най-опасното е, че в своята цялост обществото загуби сетивност за това, което носи културата. И тук съм убеден, че това е резултат на едно цялостно програмирано ликвидиране на ценностната система на културата. Високо издигнатата, духовно независима личност, свободната воля и личният избор нито в домашната, нито в световната политика са на почит. И най-мъдрото слово, и най-дълбокото произведение са като заглушен шепот в общата политическа вакханалия, в която надвикването, обидите, квалификациите, лъжите и демагогията са узаконен политически стил. Къде в него ще чуеш неземните звуци на флейтата?! Може, но когато държавниците и политиците почувстват нужда от нея. А до тогава културата ще подтичва като беден роднина с празната си торбичка, закачена някъде на края на държавния бюджет. Тук вече няколко месеца се води дискусия, цялото общество се занимава какъв боен самолет да купи държавата, но същата тази държава позволи разрушаването на един паметник за нашата 1300-годишнина!!! За какво говорим!?

- Защитихте паметника пред НДК, а ваши колеги припомниха, че го правите, защото вашето мнение е натежало пред Тодор Живков да бъде предпочетен именно проектът на Старчев - истина ли е това?

- Не знам кои колеги какво са припомнили, но истината с приемането на проекта на Старчев е доста по-различна и няма нищо общо с мнението на Тодор Живков. Той наистина имаше мнение, но срещу паметника и за реакциите му вече няколко пъти споменавах. Той нито беше виждал проекта, нито го знаеше. Да твърдиш подобно нещо — или нищо не знаеш, или обичаш да послъгваш. Държавната комисия хареса и трите проекта — и на Величко Минеков, и на Валентин Старчев, и на Борис Гондов, но категорично изведе проекта на Старчев заради цялата архитектурно пластическа символика и не по-малко важното, че този паметник владееше и организираше цялото пространство около НДК. Да се говори на тези, които хвърляха съчки в кладата, издигната от Столичната община, за подобни задължителни смислови и професионални критерии е все едно да искаш от слепеца да ти обяснява Рембранд. Нещо повече — комисията, в която присъства и Людмила Живкова предложи да се реализират в пространството около НДК и проектите на Б.Гондов и В. Минеков. Паметникът на Старчев не просто го защитавам, защото е „натежало моето мнение”, а защото е изключителен и във времето на реализацията си, и с трайните си архитектурно пластически качества. Ако имахме някакви различия в комисията, бих защитил проекта на Старчев така, както няколко от реализациите в НДК, които наистина се наложи да бъдат защитени. Известно е, че Тодор Живков казваше, че си е сменил маршрута, за да не гледа „това бесило”, но нямаше „смелостта” и „мъжеството” на Фандъкова, на Чобанов и софийските общинари да гътне паметника.

- И понеже стана дума за Тодор Живков, ще Ви попитам за нещо, което винаги ми е било интересно. Легенди ли са твърденията, че кадровите въпроси се решавали в онази ВИП дружинка, в която са били и всички шефове на творчески съюзи?

- Истината е малко по-различна. При всички срещи на тъй наречена „ловна дружинка” и председателите на творческите съюзи Тодор Живков използваше или да информира за нещо, което предстои, или да провери какви са мненията и настроенията около едно или друго събитие. И според случая канеше и други хора, които нито бяха в ”дружинката”, нито бяха председатели на творческите съюзи. Така например покрай филма на Христо Христов бяха поканени и Васил Попилиев, и Павел Вежинов, и Людмил Стайков, които обикновено бяха извън групата. Там без да искам направо вбесих Тодор Живков и той напусна сърдит „седянката”. Людмил Стайков е интересно да разкаже как мина и каква беше идеята на Тодор Живков за тази среща. По-късно от Александър Лилов разбрах, че Живков е мислел да предложи Людмил Стайков за председател на Съюза на кинодейците, но не му се видял достатъчно категоричен. При подобна среща изселването на българските турци агресивно и патетично се коментираше по начин, който не вярвах че може да се случи! Тогава Живков каза „с огън и меч”, а по-късно тази фраза се приписваше на Георги Атанасов, но истината е, че някои не искаха да си спомнят, или направо не помнеха по какъв начин участваха в разговорите. При друга среща пак под формата на някаква информация, която очевидно държеше да се знае, се говореше за срещата на Живков с Брежнев и по-специално какво той е казал и т.н. Наивно е да се смята, че кадровите въпроси се решаваха в това общество и в този смисъл е по-близо до митологизирането на тази „ловна дружинка”, в която не всички бяхме ловци. А вярно е, че някои там се пристрастиха към лова, докато други станаха вегетарианци.

- От Людмила Живкова ли тръгна приятелството Ви с Ванга?

- Ванга беше повикана от Людмила Живкова да гледа на някакъв болен. Още в колата Ванга е говорила: „Там при художниците има един, а още не е дошел при мен”. Още с влизането в дома първите й думи били: „Кам го Светлин. Доведете ми го, тогава ще гледам.” За щастие бързо ме намериха и след половин час бях стъписан и притеснен пред Ванга. Няколко години преди това с мое захарче, носено от Любен Диманов (което беше забравил да й покаже), на тръгване Ванга му казала: „Дай захарчето на Светлинчо. Да му кажеш да дойде, аз не ям хора, да не се страхува”. Какво и защо Ванга ме повика, тя си знае, но още при първата среща, част от която беше записана от Л. Живкова, мисля че беше съдбовна, що се касае до вярата ми в света Отвъд.

- Бяхте един от най-активните членове на Русенския комитет, един от участниците в закуската на дисидентите с Митеран, влязохте в НС и бързо напуснахте. Защо избягахте от политиката?

И досега не мога да си простя наивността, след като познавах и меда и жилото на политическия живот, че повярвах в някаква промяна. В политиката нещата се решават не от това, какво аз мисля и какво е правилно или не, а от уж колективни решения, по-точно наложени от политическата йерархия. Много бързо разбрах, че промяната е една мимикрия и че нищо старо не е забравено, а новото повтаря стила и методите на старото. С едно писмо до Висшия съвет, копие от което имам и при себе си, написах всичко, което мислех, но тогава се предпочете да не му се дава гласност. Скоро го препрочетох и виждам, че не съм сгрешил, че съм напуснал. Аз нямах право да повярвам, че промяната е възможна. Още по-лошото е, че и тогавашната опозиция възприе познатия стил на поведение и действие. Започна с „отлюспването”. Наивници от сферата на културата и науката имаше доста в шарения състав на Великото народно събрание, което беше като атинската школа, сравнено с нищетата на сегашния парламент. Реално аз не избягах от политиката- политиката избяга от гражданските ми и човешки илюзии.

- Имало ли е момент, в който сте бил изкушен да се върнете в политиката?

- Опазил ме Господ. В коя политика да се върна?! Преди време казах, че не ме плашат битките, а това, че нямам барикада. Разминаването е пълно!

- Как Ви изглеждат днешните политици и тяхна ли е вината все повече българи да избират Терминал 1 и 2?

- И сегашните, и миналите политици след промяната ние си ги избираме! Във властта няма наши и ваши - всички си заприличват! Това е нашият избор, но какво аз мисля вече е съвсем без значение. Времето е болно и лекарите по-скоро би трябвало да бъдат пациенти! Не искам да отварям нова страница в нашия разговор. Колкото и трудно да е, да запазим някаква хигиена! Иска ми се да вярвам, че и тези, които избират Терминал 1 и 2, поне част от тях ще се върнат и потърсят себе си там, откъдето са тръгнали.

Нашият гост

От 1959 г. Светлин Русев участва в международни биеналета, фестивали, представителни изложби на българското изкуство в Париж, Венеция, Москва, Ленинград, Будапеща, Букурещ, Прага, Варшава, Белград, ФРГ, Атина, Истанбул, Виена, Делхи, Берлин, Рим, Мексико, Хавана и др.