Служебен кабинет - нож с две остриета

Покрай шетащите в публичното пространство призраци с етикети „пълзящ преврат”, „безконтролно правителство на президента”, се задъвка и темата какви са правомощията и колко силно може да бъде едно служебно правителство. Правомощията са записани в конституцията - това е ясно, а за останалото има приети от парламента закони, по които действа всеки един кабинет. Ако изключим парламентарния контрол и подкрепата на управлението от народните представители, няма никаква разлика между един редовен и служебен кабинет. Като говорим за контрол, все още действащият кабинет и премиер, не се славят с това, че са били под кой знае какъв засилен парламентарен контрол. Това дали премиерът няма да бъде изслушван за година и половина или три-четири месеца, колкото е животът на служебния кабинет, няма никакво значение.

Въпросът е какви са целите, амбициите на държавния глава, който назначава кабинета (в това се включва и правилният избор на премиер), както и какъв е хоризонта, до който вижда самият служебен министър-председател.

Най-яркият пример, че служебното правителство може много, е това на Стефан Софиянски (12 февруари 1997 - 21 май 1997). В рамките на предизборния период, кабинетът успя да стабилизира лева, да овладее инфлацията, която беше в космически размери. Но не това е най-важното решение на Софиянски. Най-важното решение се взема пет дни, след като президентът Петър Стоянов назначава кабинета и то е подаването на молба на България за пълноправно членство в НАТО.

Както дружно можем да отбележим, това е геостратегическа крачка от съдбовно значение за страната, взето без дискусия, без Народно събрание, без референдум. Лично за мен няма спор, че дори и вързана каруцата пред коня, този ход свърши добра работа за България и в крайна сметка ни доведе до клуба, за който огромна част от българите мечтаехме.

Погледнато от другата страна на макарона, един служебен кабинет също така с лекота и при други обстоятелства може да ни прати с молба, примерно, към Арабската лига, колкото и абсурдно да изглежда това. Кабинетът „Софиянски” обаче записа в историята къде е горната граница на възможностите на служебен Министерски съвет.

Следващите служебни кабинети в историята на българската политика се свиха в уюта на дребните амбиции, ренегатство и чисто отричане от патрона - президента, демек.

Марин Райков постигна мечтата си да бъде вечния посланик в топ столиците на Европа, професорите по история - Близнашки и Герджиков се задоволиха с отметка в биографията си, че са правили това, без да блестят с нищо. Просто ред от историята.

Какво следва от 5 май тази година. Президентът Румен Радев трябва да съставя своя втори служебен кабинет в една доста минирана обстановка. Този път правителството му ще бъде нож с две остриета и ще трябва много да внимава как маже филията. Точно заради това изборът на личността, която ще застане начело на изпълнителната власт, е от изключително значение за него.

След горчивия му опит с Герджиков, който рязко се еманципира, днес Радев няма право на грешки. Може би ще заложи на човек, на когото има повече от сто процента доверие, най-вероятно от неговия офис. Всяка друга личност би била потенциална грешка с риск от катастрофа.

Страхът, който пулверизира от страна на ГЕРБ, се вербализира с думата „реванш”. Страхът, че Радев ще назначи премиер и правителство, което да преследва политиците и министрите на ГЕРБ, един вид. Мисля си, че точно това няма да направи Радев, а обратното: ще следва стриктно всяка стъпка от закона, защото мушкането с нож води до рикошет, а както казах, това правителство ще бъде нож с две остриета. Тук става дума само за политическия реванш, защото залогът на Радев е много по-голям. От ГЕРБ са настръхнали и всяко по-рязко движение на Радевия кабинет ще води до „Стък-новение” (от Стъки, новият хъш на ГЕРБ и стълкновение, б. а.).

Най-голямата победа за Радев е втори мандат и към този рубеж ще бъде насочена цялата му енергия. Тя обаче все пак минава и през предсрочните избори, в които да получи обществено предимство. То няма да се случи без две неща - липса на ескалация на напрежението и овладяване на тази част от държавната машина, която влияе върху изборите.