Стари и нови проблеми в новия парламент

Впечатлява бързината при съставянето на управляващата коалиция

След няколко месеца на политически сътресения и предизборни борби нещата отново си дойдоха по местата. Открихме поредния парламент, който в демократичната ни история вече е десети, ако броим и VII ВНС.

На пръв поглед преобладава усещането, че имаме още от познатото - за пореден път ГЕРБ са първа парламентарна сила, а за трети Бойко Борисов ще оглави кабинет. За пореден път мнозинството не му достига за самостоятелно правителство, но кой ли още си спомня как той се кълнеше, че или ще управлява самостоятелно, или ще сдаде властта, за да не прави компромиси с обещанията си. Както се вижда, някои неща, свързани с властта, се променят с променящата се обстановка. Ах, тази власт, какво ли не правят политиците за нея!

Е, в новия парламент има и нови неща, дори стресиращи. Например отсъствието на традиционната десница от парламента. Не за пръв път СДС или по-скоро ставащите все повече негови производни отсъстват от парламента, но този път това изглежда по-трайна тенденция. Не само заради традиционната склонност на елитарните десни да се делят и спорят кой е най-истински, а и защото на тяхното място постепенно, но все по-сигурно се настанява голямата и неелитарна партия ГЕРБ. А прескачането на лица като Тома Биков от чистото към аморфното дясно само потвърждава тази тенденция.

Тук ще си позволя и критика към медиите, което обикновено не е препоръчително, но не мога да се въздържа. Струва ми се, че вина за безславното настояще на коалицията със славно минало СДС носят и журналистите. Независимо какво става в СДС, обединяващ около д-р Желю Желев борците срещу Живков и комунизма или превърнал се под водачеството на Иван Костов в стройна единна партия, неговите лидери винаги са били любимци на медиите. Страхувам се, че това непрестанното внимание обаче им изигра лоша шега.

Медиите създадоха и продължават да създават усещането у дейците на градските десни елити усещането, че са незаменими, че са прави „когато съгрешат дори” и че са абонирани за симпатиите на гражданите. А не за пръв път се оказа, че това не е така. Все пак да не се отчайваме. При демокрацията винаги има нови избори и нови шансове.

Промени се ролята и на българските националисти. В продължение на много години менторите ни от Обединена Европа ни убеждаваха, че национализмът е мръсна дума. Но днес не само тук, на Балканите, а и в Западна Европа ситуацията коренно се промени, а националистите бяха реабилитирани с гласовете на все повече европейци. Защо? Защото Европа се изправи пред последиците от неистовото си желание да наложи своя модел на демокрация в извъневропейския свят. Резултатите са плачевни - редица от държави в Близкия изток и Северна Африка са в руини и заляха континента със стотици хиляди бежанци и мигранти. И така в Европа се възроди старият национализъм в нови одежди. От една страна, той е защитен, но от друга - ксенофобски. И вече не може да бъде прогонен със заклинания и осъждане. Той влезе тържествено в почти всички европейски парламенти с гласовете на масите, а не на елитите.

От промените в Европа се възползваха и българските националисти. След изненадващия пробив на „Атака” през 2005 г., българските националисти, прекръстени на патриоти, вече са неизменна част от парламентарния пейзаж. И докато в 42-рото НС те само подкрепяха второто правителство на Бойко Борисов, без да участват в него, днес, в 44-тото НС вече са част от правителствената коалиция. Не може да не направи впечатление и бързината при създаването на новата коалиция. Дали защото беше договорена само от мъже или поради идейна близост? Ще продължи ли политическият възход на националистите е въпрос, отговорът на който ще зависи и от успеха или неуспеха на първото правителство, в което открито участват.

А лявото в България? В този случай очевидното не е задължително вярно. Защото наистина съществува голямата социалистическа партия, печелила и губила избори, без никога да изпада от парламента. Сега дори увеличи двойно присъствието си, а имаше, макар и ефимерен, но шанс да спечели изборите. Проблемът е, че дългата й еволюция от комунистическа в социалистическа, както и участието й в управлението на капиталистическа България в крайна сметка поставиха под въпрос левия й характер. Защото всеки път, когато БСП спечели избори, тя се изправя пред строгия поглед на европейските институции и тяхното виждане за управлението на бившите социалистически страни, олицетворено от т.нар. Вашингтонски консенсус (приватизация на всичко). И за да получи европейското благоволение или в името на властта, тя прави коалиции с либерални и центристки партии и управлява в духа на неолиберализма, който е всичко друго, но не и ляв. Затова днес твърде малко са младите хора, склонни да приемат, че БСП е лява партия.

И още нещо, в новия парламент БСП влиза, разтърсена от поредния скандал, предизвикан от скритата власт на парите. Този път скандалът се завихри около едно от знаковите лица в новото ръководство - Георги Гергов. Той изглежда като олицетворение на еволюцията на партията, която в продължение на 45 години е изграждала комунизма, към новия си облик, на утвърждаваща капитализма през последните 27 години. Скандалът с отстраняването на Гергов от тясното ръководство на БСП може да се разглежда и като опит да се прекъснат връзките й с „паралелната държава”, но разкри и скритите механизми за избора на Корнелия Нинова за партиен лидер.

Така че и в лявата половина на 44-тото НС нещата не изглеждат толкова безпроблемно. Да, вярно, БСП има 80 депутати и може да бъде силна опозиция, но все пак ще припомня, че след първите си загубени избори през есента на 1991 г. тя разполагаше със 106.

ДПС е втората партия, която не е напускала парламента от 1990 г. Тя отново е вътре, но вече със свита парламентарна група и без големи възможности да реализира потенциала си на балансьор. Единственото добро при ДПС е, че битката й с конкуренцията в турската общност като че ли успя да утвърди облика й на българска партия.

И този парламент не мина без нова политическа партия. Този път с чисто финансово-олигархичен произход, облечен в национални одежди, да не кажа провинциални. Само че засега изглежда, сякаш „Воля” ще сподели съдбата на своите предшественици и ще остане краткотрайна сензация.

Останаха ли надежди? Да, както е известно, надеждата умира последна. Нашата е, че ще намерим сили да се обединим пред надвисналите пред Балканите и Обединена Европа опасности, а във вътрешната политика - че ние, гражданите най-после ще разберем колко е важно сами да защитаваме интересите си, а не да ги поверяваме на олигарси и монополисти.