Труд
Автор:
Доц. д-р Йордан Величков
3-ти март не е руски и не е подарък на българите, а е едно от най-значимите и съдбовни събития в историята ни
24-ти май, той е незаменим, неповторим и безаналогов празник на духа, а не политически
Бих поставил два въпроса на правителството, инициатор за подмяна на 3-ти март с 24-ти май. Защо то, скалъпено по чужда воля, с ограничен времеви срок и фиксираните му за изпълнение спешни програмни задачи, включва в дневния си ред въпроса за националния празник, без той да е актуален и не вълнува българската общественост. При непреодоляната вътрешнополитическа нестабилност, социално-икономическа несигурност и динамична и непредсказуема международна обстановка, вниманието на българския народ е обсебено от грижите за преодоляване на нарастващите ежедневни трудности и дори за оцеляването си.
И втория въпрос. Защо с предлагането на нова дата за национален празник трябва да се хули и анатемосва досегашния празник, като му се приписват какви ли не грехове и особено факта, че е свързан с Русия. Вероятно, ако руският император Александър II е допускал, че държавата му след 145 години ще бъде ругана като последната отрепка на планетата, би последвал примера на германския канцлер Бисмарк, който е категоричен, че не би жертвал живота и на един германски „гренадир“ за онези конекрадци от Долния Дунав, т.е. за българите.
Очевидно, днешните платени яростни русофоби не са прочели и един автентичен документ. Руско-турската война от 1877-1878 г. не е случайна приумица или завоевателна инициатива на руската империя. След като Високата порта категорично отказва да изпълни решенията на Цариградската конференция на посланиците от 1876 г. за предоставяне на автономен статут на българите, петте велики сили - Великобритания, Австро-Унгария, Германия, Русия и Франция решават силово да наложат решенията, взети от посланиците им в Цариград. Това е второто решение, прието единодушно от европейските народи през 19-ти век, след това за разгром на Наполеон.
Петте големи европейски държави, отчитайки сериозната военна мощ на Османската империя преценяват, че срещу нея е в състояние да се изправи по-голяма военна сила. Единствената империя, разполагаща с необходимия военен потенциал, е Русия. Армията на Австро-Унгария е слаба. Великобритания и Германия са с внушителни военни възможности, но нямат обща граница с Османската империя, а освен това имат и сериозни икономически и геостратегически интереси. Франция все още се възстановява от тежкото поражение, понесено във войната с Прусия през 1870 г. Самата Русия не изгаря от желание да воюва с Османската империя, пък и няма готовност за нея.
След отмяна на крепостното право (1861г.) стартират радикални промени в почти всички сфери на държавата - социално-икономическата, образователната урбанистичната. Извършва се пълна реорганизация и превъоражаване на армията. Въпреки неподходящия момент Русия започва войната, която е обявена за освободителна, с който акт тя откликва и на мощния натиск на европейската и руската общественост.
Друг изключителен фактор, мотивиращ войната, е безпримерният героизъм и саможертва на българския народ по време на Априлското въстание и жестокостта на поробителя при потушаването му. Европа е в шок от проявената жестокост и гневно реагира, обвинявайки поробителя, че такъв садизъм европейците не помнят от столетия. “Османските орди са единствените в Европа, които нямат милост при война и справедливост при мир“, пише на първата си страница френски ежедневник.
Развитието на военните действия показва, че руската армия наистина не е подготвена за водене на сериозна война. Яростната съпротива на турците край Плевен и на Шипка разколебават руското военно командване и лично императора Александър II в победоносния край на войната. На споделената идея на царя обаче за оттегляне от българските земи възразяват няколко генерали и най-енергично се противопоставя военният министър. Такъв ход би бил не само тежък дипломатически и военен провал, но и за десетилетия ще ограничи руското влияние и авторитет на Балканите. Тази очевидно неблагоприятна перспектива принуждава Русия да привлече допълнително военни сили и да смени командващия войските край Плевен.
На Шипка положението е също крайно критично. Един турски пробив на върха и съединяването на армиите на Сюлейман и Осман паша би предрешило изхода на войната в турска полза. Ключът към победата се държи от 7000 българи – опълченци, и малък руски отряд. С безпримерна храброст и саможертва те спират 45-хилядните турски орди и осигуряват победоносния изход за Русия във войната.
Само този факт, будещ невероятен респект и възхищение за проявен изключителен героизъм разсейва всякакви твърдения, че войната е била само руско дело. Не! Тя е обща героична проява на синовете на българския народ, смаяли света с безпрецедентните си войнски качества.
Следователно, жертвите на априлската епопея от 1878 г., бойните качества на руския войник и уменията на руското командване, несравнимите по мъжество и саможертва герои на Шипка са факторите, които извоюваха свободата на българския народ. Без един от тях победата над Османската империя е била невъзможна. Затова 3-ти март не е руски и не е подарък на българите, а е едно от най-значимите и съдбовни събития в българската история, споено с кръвта на българи, руснаци, украинци, беларуси, финланци и други представители на етноси от руската империя. Това е ден, с който българите трябва да се гордеем.
Разбира се, ние българите имаме и други изключително достойни и важни исторически събития, които също биха прилягали за национален празник, като деня на Съединението или деня на обявяване на Независимостта на България. Но все пак те са събития станали в резултат на 3-ти март.
А що се отнася до 24-ти май, той е незаменим, неповторим и безаналогов празник на духа. Той е най-обичаният, най-любимият, най-таченият от всички генерации общонароден празник.
Но как, след като се политизира, а националният празник е политически по същност и характер, ще бъдат съчетани военните паради, танковите колони и самолетните шоута, както и вечерните проверки, с манифестиращите колони от цвета на нацията - дечицата, учениците, студентите, учените, които с букети цветя и грейнали лица вървят под звуците на „Върви народе възродени“.
Очевидно чуждите инициатори за смяна на националния ни празник, мотивирани изключително от яростни антируски чувства, не са обмислили добре този безумен акт.
А каква съдба очакваше българския народ, ако тази ненавиждана от крайните платени русофоби Руско-турска война от 1877-1878г. не се беше състояла. Според събитията, които не са хипотетични, а реални - изключително мрачна!
Известно е, че опитите сами да се освободим от турското робство завършват с катастрофален погром. Дори и най-големите в историята ни въстания – Нишкото (1841г.) и Илинденско-преображенското въстание от 1903 г. са жестоко потушени. Макар, че на въстаналите българи от Македония и Тракия огромна помощ оказва свободната българска държава. Впрочем абсурдна е надеждата, че 20-25 хиляди въстанали българи могат да победят 300-350-хилядна турска армия.
Почти безнадеждното положение, в което изпада българския народ, се използва от нашите съседи - Гърция, Румъния и Сърбия. През 1866 г. началниците на генералните им щабове на армиите се договарят и съгласуват конкретен план за разчленяване и заграбване на българските земи. Сърбия „получава“ земите ни до река Искър в Северна България, а на юг границата е определена между Ихтиман и Пазарджик, както и цяла Вардарска и Пиринска Македония.
В границите на малката гръцка държавичка са включени: Тракия, Беломорска Македония, Родопите и цялото южно Черноморско крайбрежие, като границата с Румъния минава по билото на Стара планина. Румъния получава останалите земи, населени с българи - Северна и Южна Добруджа, Северна България от р. Искър до Черно море. Този план, според същия документ за разчленяване на българския народ, трябва да бъде приведен в изпълнение при благоприятни обстоятелства и подходяща историческа обстановка. За съжаление на трите агресивни държавички Руско-турската война от 1877-1878 г. осуетява завоевателните им амбиции. Най-остро срещу провала на агресивния план за заграбване на българските територии реагират сърбите. Използвайки Съединението като повод, те започват най-подлата и с нищо непровокирана война срещу един съсед, току-що освободил се от петвековното турско робство. Изходът от войната от 1885 г. е катастофален за Белград.
Без Руско-турската война от 1877-1878 г. единственото мащабно събитие, което е в състояние да промени териториалното статукво в Югоизточна Европа е Първата световна война. А трите ни съседни държави като членки на Антантата - победителка във войната, е логично да получат териториална отплата с българските земи, отвоювани от победената Османска империя. А това би означавало българското население на Балканите да попадне под несравнимо по-тежко от турското робство. Така както „няма“ българи във Вардарска и Беломорска Македония, така щяха да „изчезнат“ и българите в останалите български краища. Това не е научна хипотеза, а стряскаща реална перспектива, която е осуетена от Руско-турската война от 1877-1878 г. Впрочем, тази война е не само Освободителна, но и спасителна за българския народ.
