Самоубийството, или последният вик за любов

Трагедиите могат да бъдат избегнати, стига да се научим да разчитаме симптомите и да потърсим помощ

Оцелели разказват за усещането, че една бездна те тегли и не можеш да й се съпротивляваш

Последните дни ни превзе пандемия от новини за агресия и автоагресия. Фокусът на обществото се съсредоточи върху агресията между децата. Не без основание. Дузина случаи на демонстративни самоубийства обаче някак си набързо бяха обяснени с горещите дни и подминати.

„Самоубийство“ е страшна дума, една от най-страшните. Тя носи в себе си болка, която не може никой да притъпи, въпроси, на които никой не може да даде отговори, задушаващи вина и самообвинения, безкрайна мъка, сълзи, които не се преглъщат, и една голяма празнота. Няма забрава. За живите.

За съжаление думата „самоубийство“ започна да се среща все по-често в българските медии и крещи за внимание. Защото, ако не му се обърне такова, тя скоро може да се превърне в зараза и да вземе още човешки животи. А това е нещо, което може и трябва да се предотврати. Или поне ограничи.

Самоубийството е десетата водеща причина за смърт в света, според световните статистики, а с 60% са се увеличили самоубийствата само през последните 45 години. Но какво кара някои да пристъпят към този краен акт и може ли той да бъде избегнат?

За първи път се срещнах със самоубийството, когато бях току-що завършила гимназия. Това фатално събитие беляза и в голяма степен определи посоката на живота ми, поне професионално - тласна ме към психологията. Братът на моята най-близка приятелка, момче от нашата компания, чийто живот тепърва започваше, се самоуби пред очите на цялото им семейство, скачайки от 8-ия етаж. Оттогава са минали повече от 25 години, но такова нещо не се забравя. Обвинявах себе си, че не съм видяла знаците, че не съм се досетила, не съм предположила и не съм направила нищо, за да го предотвратя. Но не съм могла, както разбрах по-късно, когато се посветих на психологията. Защото, както се оказа, едва 75% от хората, които пристъпват към самоубийство дават някакви предупредителни сигнали. И както много други самоубийства, и това беше непредизвестено.

Срещах самоубийството после много пъти, под различни форми и в различни превъплъщения - действителни опити за самоубийство, заплахи за самоубийство и планове за такова, тежки депресии, които подсказваха, че то може да се случи, предсмъртни писма. Водещи симптоми във всички случай бяха чувство за безнадеждност и безпомощност, изолация от приятели и роднини, постъпки за писане на завещание, раздаване на ценни предмети, загуба на интерес към дейности, които са ни носили удоволствие преди това, безразсъдно поведение и подлагане на неоправдани рискове, непоносимо чувство за срам или вина, чувството, че си в капан и не виждаш изход от ситуацията. Тези хора често споменаваха смъртта или пишеха в дневниците си за нея. Душите им просто плачеха и страданието се беше настанило трайно в живота им. А аз вземах всичко винаги на сериозно, защото всички тези форми бяха един последен вик за помощ и за внимание.

Самоубийството е отчаянието, че нищо няма и не може да се промени, че нищо по-различно няма да се случи. То е самотата, че си сам и че никой не те разбира, че на никого не му пука за теб. Или както е казал Ницше, „Когато твърде дълго започваш да се взираш в пропастта, и тя започва да се взира в теб.“ Така го и описват някои, които са оцелели след опити за самоубийство - бездна, която те тегли и не можеш да й се съпротивляваш. Вроденият стремеж към смъртта, да се върнем от там, откъдето сме дошли (кой ли знае!), да спре болката, физическа или емоционална, да не трябва да решаваш и да не правиш нищо повече. Това е лесният вариант и изход за слабите. Това е решението, което може се вземе за 4 секунди, според някои учени, и в много случай е фатално.

Понякога обаче няма никакви видими признаци за околните и близките, което едва ли ще е някаква утеха за тях, постфактум. В много случаи не е планирано с подробности, но със сигурност е обмисляно като изходен вариант. Защото преди това в човека се е настанила трайно депресията с всичките й симптоми и това е един от най-алармиращите признаци. Нелекуваната депресия е причина номер едно за самоубийството във всички страни по света. А причините за нея могат да бъдат най-разнообразни: смърт на любим човек, физическо, сексуално или емоционално насилие, злоупотреба с алкохол и наркотици, сериозни или фатални заболявания, загуба на работа, раздяла със значително количество пари или дом, раздяла с любим човек или развод, домашно насилие или друга сериозна травма от миналото, тормоз в училище от съученици, с две думи проблеми от всякакъв род, които се считат непреодолими и за които не се вижда никакво разрешение или изход.

Затова знам със сигурност, че самоубийство не се случва от щастие. То не се случва и от любов, или защото някой се чувства прекалено обичан. Случва се от самота и безизходица, но която битува единствено в собствени ни глави. Защото изход и решение винаги има, но не винаги сме способни да го видим сами. Винаги ще има нещо по-добро, което понякога е на една крачка разстояние или просто един различен поглед върху живота изобщо.

Посягането на собствения живот е форма на автоагресия, или агресия, обърната към нас самите. Точно обратното на това, което ни залива по улиците - убийства, нападения и всякакви форми на насилие. Това е невъзможността да защитаваш собствените си граници, да се бориш, да кажеш „НЕ“ и да се опълчиш на това, което не харесваш. И обратното, невъзможност да кажеш „ДА“ на любовта, на удоволствието да си жив, да дишаш, да се смееш и плачеш и да изпитваш цялата дъга от емоции, която ни е дадена свише. С две думи, да подадеш своя иск за щастие. За това се иска смелост.

Дали има противоотрова за самоубийството? Има, разбира се, и тя е в надеждата, че нещата винаги могат да се променят към по-добро, в търсенето на начина да бъдем по- щастливи - дори в обстоятелствата, в които се намираме, ако намерим сили в себе си да ги променим. Решението е да не се страхуваме и да протегнем ръка за помощ към професионалисти, които знаят как да ни изведат от капана на собственото ни страдание.

Но най-силният антидот на самоубийството остава любовта, или себе-обичта, когато няма кой да ни я даде. Защото сме заченати с любов и нея ще търсим винаги.

* Авторът е магистър по психология от American Public University, West Virginia, USA.