Британски решения за европейски проблеми

Brexit след Grexit?

Напускането на Великобритания рязко ще дестабилизира ЕС

Brexit след Grexit? Европейският политически речник продължава да се обогатява с неологизми, съдържащи думата „изход” (exit). И както при Гърция, така и с Обединеното кралство понятието съдържа имплицитно и определена доза заплаха: в първия случай от страна на ЕС към Гърция, че може да бъде отстранена от Еврозоната, във втория - от страна на Великобритания към ЕС, че може да напусне съюза.

Какво точно иска Лондон?

В речта си в началото на седмицата и в писмото си до председателя на Европейския съвет Доналд Туск премиерът Камерън формулира дългоочакваните (като време) и очаквани (като съдържание) британски претенции към ЕС. Които най-общо казано се свеждат до предоговаряне на условията за членство в съюза, а в някои случаи - и за преразглеждане на базисни ценности на ЕС. Британските искания (само по себе си достатъчно спорно понятие, когато става дума за преговори) обхващат четири сфери: икономическо управление, конкурентоспособност, имиграция, национален суверенитет. Отвъд общите формулировки в конкретен план Великобритания настоява за: експлицитното признание, че еврото няма да бъде единствената валута в ЕС и че страните извън Еврозоната няма да бъдат заставяни да поемат финансови ангажименти за спасяването на еврото (визира се случаят с Гърция), както и че няма да се изгражда допълнителна административна структура около Еврозоната; намаляване на регулациите пред бизнеса - но и същевременно специална защита за финансовия център в лондонското Сити; ограничаване на правата на имигрантите от страни членки на ЕС, включително въвеждането на 4-годишен период без право на ползване на редица социални плащания; право на националния парламент да блокира общоевропейски решения; отказ от създаване на общоевропейска армия. Накратко - поставят се реални проблеми, които тревожат всички европейски столици и все повече препятстват ефективното функциониране на ЕС, но на които се търсят решения в защита на национални, а не общностни интереси.

Да си отгледаш Франкенщайн

Това определение навярно ще съпътства всеки анализ по повод референдума за членство на Обединеното кралство в ЕС до неговото провеждане. А твърде вероятно и след това - ако отговорът е в полза на напускането.
Самият референдум е политически ангажимент на консерваторите, който им помогна да спечелят изборите през миналата година на фона на засилените антиимигрантски (и антиевропейски) настроения в страната. Той бе замислен като силен инструмент на правителството за натиск навън, към Брюксел, за приемане на британските искания. Но той се оказа и опасно оръжие срещу правителството вътре в страната, в ръцете на евроскептиците, особено в редовете на управляващата Консервативна партия (появиха се данни, че над 60 депутати от партията твърдо ще отстояват излизането на кралството от ЕС). Камерън среща вътрешна опозиция и на намерението си да изтегли референдума от планираната 2017 г. (включително и с аргумента да не съвпада с парламентарните избори в Германия и Франция) с една година по-рано. Премиерът от своя страна обяви, че ще агитира за оставането в ЕС - но само ако получи съответните отстъпки. В противен случай той „не би чувствал емоционална връзка с ЕС”. Не на последно място нарастват опасенията, че референдумът може да роди друг, огледален референдум - за излизането на Шотландия от състава на Обединеното кралство, като в този случай освен националистическия, той може да получи подкрепата и на проевропейския вот в Единбург.

Какво следва?

Преговори. Започващи още следващата седмица. Които не малко политици са склонни да характеризират като британски рекет. Но Лондон е доказал, че може да отстоява своята позиция - дори и сам срещу всички. А тук се разчита по всеки конкретен въпрос да се получи подкрепа от не една и две други страни членки. Показателен е фактът, че Великобритания (наред с Дания, Ирландия и Полша) активно се ползва от възможностите да не участва в определени европейски политики (т.н. opt-outs) - когато счита, че това не отговаря на националните интереси. Тя не участва в четири политики - Шенген, Европейския валутен съюз, Зоната за мир, сигурност и правосъдие и Хартата за основните права. Което й даде възможност да си запази правото на индивидуално решение и да не е обвързана с квота в рамките на усилията на ЕС за справяне с бежанската криза. Нещо повече, страната и досега получава обратно значителна част от вноската си в бюджета на ЕС (близо 4 милиарда евро годишно) - като компенсация за разходите по общата селскостопанска политика, както и с аргумента, че към момента на приемането на това решение (1984 г.) тя е била втората най-бедна страна от тогава десетчленната Европейска общност!

И за Лондон и за Брюксел е ясно, че напускането на ключова страна като Великобритания рязко ще дестабилизира ЕС и дори може да обърне европейската тенденция - от интеграция към дезинтеграция. От друга страна, самоизолирането на кралството от Европа също не сочи радушни перспективи - независимо от алтернативите за развитие на отношенията с Китай и Индия, върху които Камерън акцентира. С други думи - компромисът е необходим. И очакван. Но съпроводен с няколко големи въпросителни, най-вече свързани с искането на Великобритания да се наложат ограничения върху една от четирите основополагащи свободи на ЕС, формиращи единния пазар - свободното движение на работна ръка (наред с това за стоки, услуги и капитали). Което изглежда абсолютно неприемливо както за Брюксел, така и за Берлин и практически всички столици в Източна и Южна Европа.

Може би най-позитивният резултат от британския демарш ще бъде по-сериозното ангажиране с дълго отлагания и екзистенциален за ЕС дебат какъв съюз иска да има Европа и какъв съюз би бил адекватен отговор на предизвикателствата на един все по-глобален свят. Иначе казано, ще върви ли Европа към по-дълбока политическа интеграция, укрепване на наднационалното начало и създаването на своеобразни „Съединени европейски щати” (подход, отстояван на първо място от Германия), или ще направи крачка назад - към връщане на национални прерогативи и хлабав общ пазар.

* Авторът е директор на Института за икономика и международни отношения, бивш български посланик в Лондон