Ако Арбен Джафери беше жив…

Някогашният лидер на Демократичната партия на албанците настояваше за „консенсусна демокрация“

Винаги, когато в Скопие започнат тревогите и совалките за съставяне на ново правителство, се сещам за Арбен Джафери. Така и сега.

На победилата убедително ВМРО-ДПМНЕ не ѝ достигат само някакви си трима депутати, за да има обикновено парламентарно мнозинство от 61 гласа. Лидерът ѝ Християн Мицковски самоуверено твърди, че това, да осигури устойчива парламентарна подкрепа на своите министри и на себе си като премиер, е най-малкият му проблем. Вече имал „вързани в кърпа“ над 63-64 депутати. Не се съмнявам, през цялата история на парламентаризма на суверенна и независима Република Северна Македония от възникването ѝ през септември 1991 г. до днес в Събранието винаги е имало депутати, които като свободни електрони само чакат да се присламчат към победителите. И да ги напуснат, разбира се, когато краката им започнат да се клатят и победата започна да флиртува с други.

Но тук не става дума за разговори за формиране на управляваща коалиция с други политически субекти, които на изборите на 8 май извоюваха правото да влязат в парламента. Както става ясно, ВМРО-ДПМНЕ изпълнява обещанието си да включи в управлението на държавата партия на етническата албанска общност, но това не е ДСИ на Али Ахмети, както беше досега. Мицковски избра за евентуален партньор във властта лидерите на партиите в обединената албанска опозиция от ВЛЕН (в превод „Заслужава си“), които имат по-малко депутати в парламента от ДСИ. Но по този начин не се ли нарушава правилото победител да споделя властта с победител, принцип от „консенсуалната демокрация“?

Казват, че преговорите са напреднали, вече са на етапа на уточняване на разпределението на министерските постове и ръководителите на другите институции, след като принципите на управлението вече са договорени. Бил решен и въпросът за това кой ще бъде председател на парламента, като се очаква това да бъде албанецът Африм Гаши - лидерът на една от партиите, съставящи ВЛЕН. Значи, ще бъде спазена някаква приемственост, след като през последните седем години начело на Събранието бе представителят на Демократичния съюз за интеграция Талат Джафери. Същият, чието избиране на поста бе свързано с драматичните събития на 27 април 2017 г., когато протестиращи привърженици и симпатизанти на ВМРО-ДПМНЕ нахлуха в сградата на парламента и предизвикаха насилието, което досега, а вероятно и в бъдеще, ще носи характерното име „нощта на превързаните кървави глави“.

За годините, които Талат Джафери прекара като председател на парламента, той натрупа достатъчно политически опит, за да се превърне в лицето от средите на ДСИ, което да бъде препоръчано за технически премиер на кабинета, организирал и провел двойните президентски и парламентарни избори. Задача с ограничени пълномощия, но дълбоко символна за цялата албанска етническа общност в държавата, а и извън нея - албанец да бъде премиер на Северна Македония. И си давам сметка, че ако някой би бил изключително доволен от този факт, това би бил онзи мъдрец Арбен Джафери.

Впрочем, помните ли Арбен Джафери? Етнически албанец от Тетово, той завършва философия в Белград и след това дълги години работи като журналист в Радиото и телевизията в тогавашната сръбска провинция Косово. Арбен Джафери се появи на активната политическа сцена в Македония като ръководител на така нареченото „радикално крило“ в монополната през 90-те години в бившата югорепублика партия на местните албанци, известна като ПДП (Партия на демократическия просперитет).

Много скоро Джафери и младите му лъвчета, които бе събрал край себе си - Мендух Тачи, Руфи Османи и Алайдин Демири, напуснаха ПДП и основаха Демократичната партия на албанците (ДПА). Неин естествен лидер и идеолог бе Арбен Джафери. Той бе мислителят и визионерът.

Когато през 1998 г. тогавашният първи човек на ВМРО-ДПМНЕ Любчо Георгиевски състави правителство след изборната, ДПА влезе в кабинета и остана там до края на мандата на Георгиевски. От Джафери в началото на 90-те години дойде идеята за „консенсусна демокрация“. Според него тя отговаряше на конкретната ситуация в Република Македония и имаше за цел политическите решения да бъдат взимани така, че да гарантират стабилното етническо равновесие в държавата. Философ по образование и по призвание, тогава той остана напълно неразбран от политиците около себе си. За онези от македонските партии неговите идеи изглеждаха напълно нереалистични, за някои дори крайно нахални.

В началото Джафери бе предложил промяна в конституцията, според която да се въведе поста вицепрезидент и той по правило да бъде за етнически албанец, а президентът да е македонец. Както и това, че е време един от трите основни поста в държавата - президент, премиер или председател на парламента, да бъде даван на албанците. Споменаваше и други неща, които можеха да гарантират стабилност на етническото равновесие и на съвместното съжителство между всички етнически групи в републиката. И че това трябва да става вътре в системата и в институциите, въпреки че външен натиск би бил добре дошъл за постигане на целта.

По-късно, чрез включването в управлението на неговата ДПА се наложи негласното правило победилата партия на македонците да кани за партньор във властта най-силната партия от албанския политически блок. Този неформален принцип продължи да се спазва и когато на политическата сцена през 2002 г. се появи Демократичният съюз за интеграция, родил се от бунтовническата Армия за национално освобождение с лидер Али Ахмети. С едно изключение - в периода 2006-2008 г. когато Никола Груевски водеше държавата заедно с ДПА на Арбен Джафери, жест, може би свързан повече с ролята, която ДПА и лично Арбен изиграха по време на въоръжения конфликт през лятото на 2001 г. за минимизиране на щетите за държавността на Република Македония. Но това струваше на ДПА загуба на електорален авторитет, който и до днес се свежда до един, в отделни случаи най-много двама депутати. Както впрочем е и след сегашните парламентарни избори.
Като част от консенсусната демокрация на Арбен Джафери бяха и така наречените лидерски срещи между ръководителите на основните политически партии в страната. Без тяхното предварително общо съгласие нито едно важно за държавата политическо решение не можеше да бъде взето. 

Консенсуалната демокрация намери отражение в Охридския мирен договор от 2001 г., а на следващата година бе „вкарана“ в македонската конституция чрез правилото „Бадентер“. То бе кръстено на френския конституционалист Робер Бадентер, оглавил през 1991-1992 г. специалната комисия на ЕС, която имаше задача да реши кои от бившите югорепублики могат да станат независими държави. По идея на французина в конституцията бе записано, че когато в парламента се внася проектозакон, свързан с културната идентичност на някоя от етническите общности в страната, освен подкрепа от мнозинството депутати от общия брой на Събранието, той трябва да има подкрепата и на мнозинството от депутатите, които представляват тази етническа общност. 

Едно правило, което много често се забравя. А трябва да се помни.