Пред партиите сега има само един съдбовен императив – да излъчат стабилно редовно правителство
Колкото по-примитивна е една политическа култура, толкова по-непознато е за нея изкуството на коалициите. Там, където политическите партии са сведени до племенни кохорти – там коалицията е синоним на предателство, съгласието – на съглашателство, а преговорите – на пазарлъци. Обратно, при развитите демокрации коалиционното управление е по-скоро нормата, отколкото изключението. Проучвания сочат, че след Втората световна война повече от половината от сформираните правителства в демократичния свят са коалиционни. При парламентарното управление – т.е. при европейския континентален модел, коалиционните правителства са най-естествената формула, която гарантира представителство и баланс на интересите. Друг е случаят с президентската форма на управление, където по дефиниция изпълнителната власт, чийто титуляр е пряко избраният президент, е монопартийна, а междупартийните взаимодействия са ограничени главно на територията на законодателната власт.
Една от утвърдените лаборатории за коалиционно строителство е днешна Германия. Освен класическите коалиции, основани на идеологическа и политическа близост, каквито са многобройните правителства, излъчвани през годините по оста дясно-център или ляво-център, германската политическа практика дава и примери с т.нар. „големи коалиции“ дясно-ляво. След Втората световна война на федерално равнище в Германия са сформирани четири такива „големи коалиции“ между ХДС/ХСС и социалдемократите: през 1966 г.-1969 г. - начело с канцлера Кизингер; през 2005 г.-2009 г., 2013 г.-2017 г. и 2017 г.-2021 г. начело с Ангела Меркел. “Големите коалиции“ са още по-често срещани на ниво федерални провинции, които са общо шестнайсет – само в две от тях, Северен Рейн-Вестфалия и Хамбург, никога не е излъчвано правителство на десни и леви.
На този фон, българската политическа практика деградира. Коалицията беше превърната в мръсна дума от всевъзможни партийци и „говорещи глави“. Вместо да се насърчава развитието на цивилизована коалиционна култура, у нас сектантското и повърхностното начало от всякакъв калибър взеха връх и започнаха да сатанизират самата идея за коалиционно управление.
Наченките се появиха още в бурните времена на 36-то НС. Тогава спечелилата изборите коалиция СДС разполагаше само със 110 депутати, заради което излъченото от тях правителство на Филип Димитров беше избрано и с гласовете на 24-те депутати от ДПС. Нямаше обаче официално коалиционно споразумение, нямаше официален механизъм за формирането на коалиционна политика. Защо ли? Защото не можели да седнат на една маса и да подпишат общ документ. Да излъчват заедно правителство могат, но да преговарят официално – не. Хубава работа, ама българска, както се шегуват някои. Това, естествено, доведе да една нестабилна конструкция, която малко повече от година по-късно беше съборена под напора на набралото кураж задкулисие, наследено от стария режим. Тогава всяка сянка от коалиционна култура беше изхвърлена в кошчето.
При новата процедура за избор на правителство в рамките на 36-то НС, чрез третия проучвателен мандат, връчен на ДПС, беше излъчен Министерски съвет с „равноотдалечен министър-председател“ в лицето на проф. Любен Беров. Отново без официална коалиция, без легитимно коалиционно споразумение и без реално поемане на политическа отговорност, това правителство беше избрано и подкрепяно близо две години от БСП, ДПС и „сините мравки“, както бяха наричани отделилите се междувременно депутати от СДС. Скриха се зад него и така избягаха от отговорност. Логичната последица беше управление от типа „куче влачи, диря няма“ - това правителство стана параван за набиращите скорост процеси на разграбване на националното богатство и мафиотизация.
Въпросът за конструирането на коалиционно мнозинство изникна с нова острота при реализирането на мандата за управление, който мнозинството от избирателите през 2001 г. дадоха на Симеон Сакскобургготски и НДСВ. Тогава НДСВ получи точно 120 депутатски мандата, защото политинженери пуснаха на изборния терен две формации-ментета, които използваха името на Симеон II и имитираха наименованието на НДСВ. Тези ментета заблудиха близо 235 хиляди гласоподаватели и така отнеха мнозинството на НДСВ. Сакскобургготски подаде ръка за правителствена коалиция към падналото от власт СДС, което имаше 51 депутати, но политическо късогледство, а донякъде и характеропатии, блокираха изначално такава формула за широка коалиция. Тогава, през 2001 г., беше сформирана „малка коалиция“ - мнозинство и правителство от НДСВ и от ДПС, които от своя страна имаха едва 19 депутати. Но тук вече имаше крачка напред към европейската коалиционна култура – официални преговори, споразумение, разпределяне на отговорности, механизъм за вземане на общи решения на коалицията. Политиката на тази коалиция, разбира се, беше обект на легитимна критика, но тук говорим единствено за коалицията като формула за управление. Тогава тази формула беше посрещната с ярост и системно обругавана от цялата констелация около падналите от власт след тежки обвинения в корупция „сини братовчеди“, които заеха сектантската позиция „или ние, или никой“.
Сатанизацията на коалициите ескалира с нова сила по повод на управлението на „Тройната коалиция“ на БСП, НДСВ и ДПС в периода 2005 г.-2009 г. Елементарното политическо мислене вече превърна коалицията в токсично понятие. Дотолкова, че когато същите тези, които генерираха това безпринципно и вредно за демокрацията говорене, се изправиха пред необходимостта да участват в коалиционно управление с ГЕРБ – става въпрос за разнородните остатъчни трансформации и пребоядисвания на иванкостовото СДС („Синя коалиция“, Реформаторски блок, ДБ, ПП-ДБ) – те вече не смееха даже да споменат това понятие. Така политическият процес беше осакатен в дълбочина, превърна се в една от предпоставките за дълбоката политическа криза след 2020 г. Криза, която се превърна в истинска африканизация на българската политика, за която говоря вече четири години.
В навечерието на поредните предсрочни парламентарни избори трябва да е ясно, че пред партиите има само един, но за сметка на това съдбовен вътрешнополитически императив – да излъчат стабилно редовно правителство. Не е нужно да се обръщат към наръчниците за изграждане на коалиции, с които аналитични центрове от демократичния свят заляха през годините африканските държави с надеждата да помогнат за изграждането на демократична коалиционна култура. Достатъчно е да спазят четири безусловни европейски правила, за да изпълнят посочения императив в интерес на гражданите.
Първо, конструкцията на коалицията трябва да се основава на единствения легитимен критерий - вота на избирателите. Не девиацията, пейоративно известна като „сглобка“, в която едно политическо малцинство получи цялата власт, противно на волята на избирателите.
Второ, официално коалиционно споразумение с ясни приоритети и разпределение на отговорностите за управлението.
Трето, конкретни и публични механизми за комуникация, за вземане на коалиционни решения и за преодоляване на вътрешни конфликти.
И четвърто, министър-председател, който е получил демократична легитимация чрез участие в изборите и за да ясно кой носи политическата отговорност. Това – и само това! - е пътят, поне според мен, за стабилизиране на управлението и излизане от кризата. Всичко останало е от лукавия. И път към "беровизация".
Труд
