Бизнесът и висшето образование

„Труд“ започна професионална дискусия за висшето образование в България, като поканихме проф. Борислав Борисов в поредица от статии да открои основните проблеми, които пречат на българските университети да постигнат качеството на обучение, престиж и авторитет на полученото образование, съизмерим с този на водещите университети от страните в ЕС.

В първата статия със заглавие „Не е вярно, че университетите в България са много“ на основата на изчисления бе доказано, че броят на университетите в България спрямо нейното население е напълно сравним с броя на университетите спрямо населението на отделните държави от ЕС.

Във втората статия под заглавие „Университетската ни система от специалности е деформирана“ проф. Борисов очерта основните насоки на деформацията в учебно-научните направления в новопоявилите се, а така също и в някои от „старите“ висши училища.

В третата статия на проф. Борисов със заглавие „Основните параметри на университетския преподавателски състав се влошават“ бяха очертани основните фактори и насоки за това влошаване.

В четвъртия текст под заглавие „Всеки, завършил средно образование, го чакат две свободни места в университетите“ проф. Борисов подробно обясни, че при 2,3 пъти по-малък брой на завършващите средно образование, броят на местата за прием в университетите е нараснал почти 2,5 пъти за 27 години.

В петата статия „Тенденциите във финансирането на висшето образование не са добри“ бяха разгледани тенденцията за нарастването на финансовите средства за висшето образование като абсолютна сума и едновременно с това дългогодишната тенденция за намаляване на същото това финансиране като относителен дял от БВП.

“Системата на висшето образование не подготвя кадри в съответствие с потребностите на бизнеса!”. Това е още един сериозен упрек, отправян от всички възможни среди и институции и най-вече от самия бизнес към висшето образование. Отговаря ли това на истината и ако отговаря, наистина ли вината за това състояние е само и единствено в университетите?

След като разгледахме основните параметри и структура на висшето образование, нека да разгледаме структурата и основните характеристики на българския бизнес, за да видим къде двете системи се разминават в подготовката на кадри и в тяхната реализация в практиката. За целта ще използваме международно възприетата система за определяне на структурата на предприятията, базираща се на броя на заетите лица в тях. Според нея предприятията се делят на: “малки” – с персонал от 10 до 49 души; “средни” – с персонал от 50 до 249 души и “големи” – с над 250 заети лица. Предприятията с численост на наетия персонал по-малък от 10 души се обозначават като „микро“ и се включват в състава на „малките“ предприятия. Със събирателното понятие „малки и средни предприятия“ (МСП) се обозначават всички предприятия от изброените, без да се включват тези, определени като „големи“. Във Фиг. 1 е отразена структурата на българския бизнес съобразно тази международна класификация.

Данните от Фиг. 1 показват, че относителният дял само на малките предприятия представлява 98,6% от всички предприятия в страната, а този на малките и средните предприятия е общо 99,8%. Делът на „големите“ предприятия е само 0,2%. При тази структура броят на работещите в отделните групи (видове) предприятия е както следва във Фиг. 2.

Може да обобщим, че от общо 2 156 511 работещи във всички предприятия в страната 1 615 267 от тях или почти 75% са заети в сектор МСП. Съответно средната численост на персонала в тези 75% малки и средни предприятия е 4 души в едно предприятие (Фиг. 3).

Ще допълня посочените параметри на българския бизнес и със следните данни:

• МСП осигуряват 75% от заетостта и 62% от добавената стойност.

• При средна численост от 4-ма заети в МСП половината от микрофирмите са с по 1 човек.

• Близо половината от заетите в МСП се занимават с хотелиерство и ресторантьорство, ремонт на автомобили, мотоциклети и битова техника, строителство и ремонти, сухоземен транспорт, складиране и пощи и други неиндустриални дейности, като над 30% от МСП са в сектор „Търговия“ във всичките й разновидности, а в сектор „Търговия на дребно“ имаме три пъти повече МСП от ЕС.

• В област „Умения и иновации“ България заема последно място в ЕС, като микропредприятията са с почти нулева степен на иновативност.

• Само 0,8% от българските МСП са в сектора на високо- и среднотехнологичните производства. България е с изключително нисък дял от 0,1% на предприятия с високотехнологично производство, като делът на нискотехнологичните предприятия е над 73%.

След икономическата криза от 2009 г. новоразкритите фирми най-често са в следните направления:

• търговия;

• ресторантьорство;

• сухопътен транспорт;

• ремонт на битова техника и строително-ремонтни дейности и др.

При тази структура на българския бизнес, когато МСП са 99,8% от всички предприятия в страната и те са със средна численост от 4,0 души заети в тях, то логично възниква въпросът: В състояние ли е българският бизнес и може ли въобще той да предяви, да формулира някакви изисквания пред българското висше образование относно подготовката на бъдещите специалисти? Изискване за обучение по конкретни специалности, за съдържателната страна на обучението в тези специалности, за осигуряване на стаж на студентите, съответно за подпомагане на обучението и т.н.

Аз твърдя, че не е в състояние! И проблемът не е в структурата на бизнеса, както и проблемът на висшето образование не е в броя на университетите. Структурата на българския бизнес общо взето не се различава съществено от структурата на бизнеса в другите държави от ЕС. Проблемът преди всичко е в областите, в които са структурирани предприятията. Българският бизнес не е бизнес на производството и на високите технологии. В преобладаващата си част той е нискотехнологичен бизнес, бизнес на сергии и на магазинчета, на кафенета и ресторанти, на битови услуги, на ремонт на битова техника и автомобили и други дейности от сферата на търговията и услугите и работа на ишлеме. На такъв бизнес, още повече при средна численост от 4 души във фирма и в значителна част на семеен бизнес, висшисти не му трябват. В най-добрия случай с висше образование е предприемачът.

В такива предприятия няма вътрешно разделение на труда и ако все пак бизнесът предяви някакви изисквания към висшето образование, то изискването ще бъде едно – специалистът с висше образование в такава фирма да разбира от всичко. Той трябва да може да води счетоводството, да управлява финансите, да осъществява маркетинговата дейност на предприятието, да отговаря за човешките ресурси (личен състав), да е запознат с търговията и снабдяването, да е мениджър и въобще – да бъде един специалист “пенкилер”.

Такива специалисти обаче не подготвя никое висше училище по света. Не се подготвят и от системата на българското висше образование. Университетите имат друга цел в подготовката на бъдещите специалисти. Тяхната задача е да им бъде създаден фундамент от знание и да ги научат на философията на това знание. Когато те имат този фундамент и разбират неговата философия, когато са преминали и през профилираното обучение на специалностите, то бързото усвояване на всяка една бъдеща конкретна работа във фирма, колкото и специфична да е тя, е въпрос само на определено време и практика.

Виновен ли е бизнесът обаче за тази своя структура? Въпросът е доста риторичен. Вече близо 30 години я няма желязната ръка на държавата, за да насочва капиталите в едно или друго производство. Икономиката е пазарна, но пазарът е само един от елементите на бизнес средата, която в зависимост от това как е изградена, прави същата тази икономика просперираща или тромаво функционираща и изоставаща.

Възниква и още един въпрос. Може би също с риторичен характер. Дали не трябва институционално някой да се грижи за наличието на съответствие между потребностите на бизнеса от специалисти с висше образование и това университетите да подготвят бъдещите висшисти по специалности, максимално близки до тези потребности?

В поредицата от материали на проф. Борислав Борисов се използват данни на МОН, НАОА, НСИ, Евростат, Сметна палата и други официални източници, като за съжаление, според проф. Борисов, публикуваните от тях стойности се разминават по отношение на някои от обектите, но тези различия не са от степен на значимост за направените изводи и получените резултати

С днешната статия завършва поредицата от материали на проф. Борислав Борисов, които поставиха начало на дискусията на „Труд“ за проблемите и перспективите пред висшето образование у нас.

След проф. Борисов участие в дискусията са заявили ректори на редица учебни заведения в София и страната.