Битката между Русия и Запада на територията на България

От перестройката до днес тя мина през пет етапа

Говори се за трета световна война

Между 1944 и 1985 г. България е от едната страна на биполярния свят в битката между СССР и Запада. Перестройката поставя началото на радикални промени в геополитическата ситуация в нейната съдба. Те минават пет етапа, тресящи страната и политическите елити, които в нарастваща степен се разграничават по оста русофили – русофоби: от крайни русофили и русофоби, до различни междинни типове.

Първият етап е времето на перестройката, когато Горбачов отказва на България предходни предимства в икономическите отношения, говори за нов свят „без войни и оръжия“, „отказ от класовите в името на общочовешките ценности“. Променените от Горбачов социално-икономически условия на отношенията помежду ни са предпоставка за поява и нарастване на външния дълг след 1985 г. Тогава се появява парадоксалната ситуация, че Живков все повече се превръща в „западник“, а на перестроечното русофилство залагат неговите противници. Виждайки промените в геополитическата ситуация Живков отчаяно се опитва да промени отношенията със Запада и особено с Германия. Поставя въпросА да се спре предходната негативна пропаганда срещу САЩ, завързва необичайни дружески връзки с Франц Йозеф Щраус и Япония. Договаря се с Гърция за нещо нечувано - независимо че ние сме във Варшавския договор, а те в НАТО, при нападение от трета страна да си помагаме взаимно. Вбесеният Горбачов го вика на специален разговор, заплашва го, че иска да прави България „Германия на Балканите“ и му нарежда да изгони съветниците си, които го тикат в тази посока. В същото време обаче България се превръща в най-големия потребител на перестроечна литература и перестроечно влияние, това е предпоставка за появата на перестрочения „Клуб за гласност и преустройство“, а с подкрепата на СССР срещу Живков е извършен преврат и той е свален от власт.

Вторият етап на променената геополитическа ситуация е между свалянето на Живков и разпада на СССР през 1991 г. В разпадащия се биполярен свят българските елити трескаво се пренасочват към Запада. БКП става БСП и започва да се равнява по ГСДП, а не по КПСС. Всички говорят за „преход към демокрация и пазарна икономика“, криейки зад този евфемизъм преход към либерална демокрация и капитализъм. Вече не СССР, а Западът се представя за нужен като „слънцето и въздуха за всяко живо същество“. Предходните перестройчици се превръщат в антисъветчици и Стоян Ганев произнася прословутата си фраза, че иска да съди Съветският съюз, на което Елцин отговаря с промени в митническата политика, допълнително удрящи разпадащата се българска икономика.

Третият етап започва с разпада на СССР през 1991 г. и продължава до 1999 г., нападението над Югославия и смяната на Елцин с Путин. Това е върховият етап на американска глобална хегемония и поставянето на Елциновска Русия под американски контрол. Извършва се прехвърляне на построеното от времето на социализма в ръцете на новопоявила се олигархия. У нас също протича такъв процес, но той е прекъснат от управлението на Виденов, който се опитва отчаяно да запази българската икономика. Търси помощ от Елцин, който му я отказва, тъй като сам се опира на американски екип, за да спечели изборите за президент в 1996 г., въпреки че доверието в него преди това се е сринало до между 3 и 6 %. Води битка срещу опитите за овладяване отвън на българската енергийна система, дърпа се от влизане в НАТО. Резултатът е неговото сваляне, желано и от Русия и от Запада.

Четвъртият етап започва с идването на правителството на Иван Костов и продължава до 2006 г. В Русия Елцин е заменен от Путин, който спира очаквания по-нататъшен разпад на страната си и започва нейната стабилизация и възстановяване. Неизмеримо по-слаба от някогашния Съветски съюз, Русия се опитва да търси баланс в отношенията със Запада. Това е времето, в което българските елити от системните десни и леви партии са ориентирани на Запад, но не се конфронтират и с Русия. Иван Костов сключва енергийните сделки с Русия, които Виденов отказва. Продава най-голямото българско предприятие на руската фирма Лукойл. Но същевременно насочва България към НАТО. Сходни политики следва и Симеон Кобургготски.

Петият етап се разгърна през 2006 г., когато българският парламент с мнозинство от 155 души от БСП, НДСВ, ДПС, ОДС, ДСБ ратифицира споразумението за предоставянето на безплатни американски бази на Българска територия. Според авторитетното американско списание „Форин полиси“ американската базата в Безмер е между шестте най-важни военни бази на САЩ в света.: „Сравнена с американските бази в стара Европа – пише то, - Безмер и нейните източноевропейски еквиваленти са по-евтини за опериране и по-близко до потенциалните горещи точки в Средния Изток и Централна Азия. Във времена на конфликт военните ще използват тези съоръжения, за да придвижват хора и ресурси. Надеждата е, че държавите-домакини от бившия съветски блок ще бъдат по-послушни отколкото други страни с американски бази в стара Европа и ще бъде по-малко вероятно да блокират тяхната употреба във време на конфликт.“

През същата тази 2006 г. Стивън Коен публикува в американското списание „The Nation“ своята статия „Новата студена война с Русия“. В нея той говори, че през годините след края на СССР САЩ са говорили вежливо за „стратегическо партньорство и дружба“, но на практика са правили точно обратното – действали са на принципа „победителят получава всичко“ и това е станало фактор за нова студена война.

През следващата 2007 г. в речта си пред Мюнхенската конференция по сигурността Путин оповести края на Елциновия период на стратегическо отстъпление на Русия, а след руско-грузинския въоръжен конфликт през 2008 Москва рамкира постсъветското пространство като зона с ключово значение за руските интереси. Рязкото увеличаване на употребата на термина „нова студена война“ започна през есента на 2013 г. с „Евромайдана“ в Украйна. Според Google днес той може да бъде открит в 451 000 английски публикации в интернет.

България влезе в „окото на бурята“ на новата студена война. Тя е най-пострадалата икономически от тази война. През 2014 г. под заплашителния поглед на трима американски сенатори Пламен Орешарски обяви отказа на България от „Южен поток“. Президентът Плевнелиев спря да говори кой ни е освободил от Османско робство. Интернет пространството и предаванията на телевизиите се превърнаха в поле на битка между русофили и русофоби, започна усилено пренаписване на историята на отношенията между двете страни.

Пред 2017 г. в глобално изследване, проведено в 66 страни „Галъп интернешънъл“ постави въпроса: „Има шест страни в света, които разполагат с най-голяма военна мощ - САЩ, Китай, Русия, Франция, Обединеното кралство и Индия. Да предположим, че във вашата страна избухва военен конфликт и вие трябва да изберете само една от тези страни за ваш партньор, коя страна бихте избрали?“. Гражданите на 4 държави, които са членки на НАТО отговориха, че избират Русия да се грижи за тях в случай на война. В България това казаха 42 % от анкетираните, само 17 % предпочитаха САЩ и 4 % - Франция.

Сред българите русофобите са малцинство и новата студена война тресе партии и коалиции. Сблъскват се русофобът Симеонов с русофила Сидеров. Николай Ненчев напада Красимир Каракачанов за процедурата за ремонт на Миг-29 от Русия. Премиерът обяви за стратегическата цел интеграцията на Западните Балкани в ЕС, която минава през влизането им в НАТО, засилващо битката с Русия. Истерията с опита за отравяне на руски шпионин в Лондон е сегашен пропаганден пик в тази битка от рода на опита за убийство на папата във върховия период на предходната студена война през 1981 г. Българските политици се мятат между геополитическата зависимост, тласкаща ги в една посока и алтернативните нагласи на българския народ.

Растат бюджетите за военната сфера. Отново има ядрена надпревара. Ердоган и Борисов говорят, че предстои трета световна война. Според Google същото вече е говорено в англоезичния свят над 20 млн. пъти. В тази война сме в една военно-политическа организация, управляващите признават, че имат едни „големи началници“, „Форин полиси“ говори, че те ще бъдат „по-послушни“, докато основната част от населението очаква подкрепа от друга страна. Това ще разкъсва все повече България, ще засилва поляризацията и прави все по-непрогнозируема и опасна съдбата ни през следващите години.