Брюксел изобразява радост, Льо Пен танцува

Никога едно президентство не се е раждало толкова несигурно, продукт на хаос и изумителна криза на доверието

Лево-десният политинженерен продукт Еманюел Макрон беше избран за президент на Франция. Спартийката „Република, напред!“, нямаща и два петъка присъствие на сцената с оглед традициите на старата демокрация. Осигурена обаче с всестранна свърхподкрепа предвид фаталистичната перспектива за Евросъюза след евентуалната му загуба. Еврочиновниците в Брюксел изобразяват голяма радост, но още в първите дни след въжделената победа в анализите на пробрюкселските наблюдатели се доловиха нотки на тревога и объркване.

Вчера в Париж при засилени мерки за сигурност Еманюел Макрон встъпи в длъжност. “Напред”… но към какво? Този възлов за Франция и ЕС въпрос задава във “Фигаро”Максим Тандоне, бивш съветник на експрезидента Никола Саркози. Никога едно президентство не се е раждало толкова несигурно, пише той. Бележи ли нещо съществено този избор, продукт на хаос, на крах на партиите, на изумителна криза на доверието, пита се маститият анализатор. Началото на възраждане или допълнителен етап в разложението и порива на насилието ли да се очаква?

Марин льо Пен в последните дни преди изборите фактически помогна на Макрон със знаковото си посещение в Москва за среща с руския президент. Едно е да се заявяват отрицателни нагласи и дори радикални намерения спрямо политиките на Евросъюза, съвсем друго е да се добавят към тях неприемливи за мнозинството френски избиратели демонстрации на топли отношения с активно сатанизирания на Запад Владимир Путин.

Към това водачката на Националния фронт добави и някои толкова нелепи изявления с вътрешнополитически характер, пропусна да вземе много гласове от влиятелната католическа общност, както и от по-старите и законопослушни емигрантски групи. Действията й едва ли може да се приемат за просто погрешни. В близкото демократично минало по света и у нас сме виждали и още по-драстични примери на тенденциозно самоувреждащо поведение в навечерието на важни избори в полза на по-слабия, но избран да победи кандидат на задкулисието.

Зад Макрон свърхмощна подкрепа стоеше, тя и победи, за да оцелее. Напрегнаха мишци и капитали глобалистките и прочие антинационални сили във Франция и извън нея, ЛГБТ и мулти-култи групите за натиск, голисти и социалисти, правителството и едрият капитал. Дори домът Ротшилд, преди два века два пъти изтиквал лейтенанта Наполеон до императорския трон, се показа на светло иззад вкопчилата се в непоклатимата си доскоро власт. Нищо освен изтърканите мантри за „единствено възможната“ либерална демокрация и люти страшки и клетви по адрес на „нацизма, фашизма и популизма“ не предложиха.

Все пак, макар и трудно, но чувалите с парите и медийните манипулации надделяха. Националният фронт обаче се представи доста по-успешно, отколкото през 2002 г., когато Льо Пен-баща прибави на втория тур само 1% и загуби от Ширак с 18:82. Сега дъщеря му прибави почти 20% и отстъпи с 34:66. Съвсем друго е. Както други са резултатите на „либералните исламофоби“ от Партията на свободата в Холандия и на „антиемигранта“ Хофер в Австрия.

Няма такова нещо като „отдръпване на избирателите в Европа от идеологията на глобализацията и прогреса“, както тревожно-радостно тръбят евробюрократите и либералстващите техни медийни чучулиги. Националният фронт във Франция е главната опозиционна сила и вече не може успешно да бъде представян за плашило и несистемна политическа сила. Затова веднага след изборите Льо Пен и активисти го удариха на танци.

Антимултикултурният, антилиберален и антиглобалистки национализъм в Западна и Централна Европа стана незаобиколим фактор. Противниците му с традиционните леви и десни фасади са в глуха отбрана, обединени зад лево-десни политпроекти като „Република, напред!“ и политически мъгляви персони като Макрон имат два възможни пътя за маневри. Единият е да продължават да не го забелязват, белким сами се изложат пред избирателите като по-голямото зло. Другият подход е да опитат опитомяване на националистическите партии чрез „нахранване“ във властови позиции на техните лидери и алчни обкръжения.

Както често се случва през последните години, у нас такъв експеримент върви с появата на „Атака“ и цанилия се за знаменосец на екзистенциалната заплаха за демокрацията удобен „Лошко“ Волен Сидеров. Очевидно е от предишния към новоизбрания парламент развитието в посока на опитомяване чрез власт на ВМРО и НФСБ. В Брюксел здраво ще стискат палци в края на коалицията им с ГЕРБ да последват съдбата на реформаторите и да цопнат в политическото гето.

Предстои да видим къде още в ЕС ще бъде използвана тази коварна схема.

Наши, френски и европейски наблюдатели питат: „Напред“, но накъде и към какво тръгва Франция с новия нестандартен по редица белези президент. Фактически неподкрепен от партия зад гърба си, Еманюел Макрон ще скалъпи правителство основно от кадри на провалените в очите на мнозинството французи социалистическа и голистка партия. Следователно му предстои да продължи същия политически курс, който докара тези управляващи довчера партии до техния крах.

Ще чака чудо от Брюксел и някаква страхотна реформа на Г-7, която рязко да дръпне към бурен икономически растеж страните членки. Но краткият възход на Евросъюза минало, днешната силна тенденция е трайно надолу. В момента в ЕС действат четири различни кризи, се казва в анализ на историка Уфе Йостергард, професор от копенхагенското бизнес училище. Първата е тази на еврото, която в определена степен се породи от само себе си. След това е миграционната криза, която се превърна в отражение на слабостта за вземане на единни решения. Към тях трябва да се добави намесата на САЩ и Русия във вътрешните работи на Европа и накрая Брекзит.

ЕС е „най-голямата икономика в света“, но решенията на неговите 500 милиона граждани имат все по-малко значение в глобален мащаб. Усещането за загуба на суверенитет в отделните държави членки ускорено расте. Особено болезнено във Франция, която реално се намира в извънредно положение. В Евросъюза не успяха да се интегрират не само британците и балканците, но повечето страни на континента. Не само Ония ценности се оказаха недостатъчни, но и икономическите мерки и безкрайни реформи не дадоха близък до прокламирания резултат.

Евробюрократите в Брюксел и управляващите в отделните страни натрапчиво говорят и дори се разпореждат от името на обща европейска държава, каквато всъщност не съществува. А Макрон отбеляза победата си с Деветата симфония на Бетовен преди Марсилезата, с която французите са се сраснали. Може да се окаже, че той ще е много по-вреден за Евросъюза, отколкото Льо Пен. Тесните му връзки с Ротшилдите допускат това предположение. В средата на ХIХ в. тези интернационални банкери, прокарвайки на власт Наполеон Трети, успяват да разкъсат съюза между Франция и Германия. Тогава се е възползвала Великобритания, може и сега да избегне да плаща на разпадащия се Евросъюз.