Българи или македонци живеят в Албания?

Когато откъм Вардар се разнася „вой на умряло“, значи македонизмът е получил пореден удар в сърцето

В архитектурата на Берат са си дали среща всички народи

Преди няколко дни от Скопие се чуха поредни вопли и клетви срещу България. Този път причина бе проведеното в Албания преброяване, според което повече от 7000 от гражданите са се декларирали като българи. Като „македонци“ са се обявили по-малко от 2300 души, след като при преброяването от 2011 г. са били 5500. Тази информация предизвика остра реакция в медиите в Република Северна Македония, които веднага обвиниха представителите на българските институции, че са въздействали върху хората в областите Преспа, Гора и Голо бърдо с обещание за български паспорти. Появиха се заглавия от типа: „Асимилация е довела до създаване на българско малцинство в Албания“.

Винаги съм знаел, че когато откъм Вардар се разнася „вой на умряло“, значи македонизмът е получил пореден удар в сърцето. Много добре познавам опитите на скопяни да превърнат българското малцинство в Албания в „прави македонци“. И имаше моменти, когато определено имаха успех в това отношение. Но не и днес, когато лелеяният от РСМ Европейски съюз все повече се превръща в мираж, заради твърдоглавата политика на тамошните политици.

Но информацията от Албания ме наведе на някои спомени. Преди десетина години заедно с моя приятел Ути Бъчваров обикаляхме прекрасните земи край Адриатическо море. Тогава Албания още беше „тера инкогнита“, а там се намират изключително много исторически и археологически забележителности, включително свързани с българското минало.

Пътувайки из страната, до красивия град Берат, за който от историка Божидар Димитров и журналиста Максим Караджов бях чул невероятни неща. В една от църквите те видели сандъче с мощите на учениците на Светите братя Кирил и Методий – Горазд и Ангеларий. Това потвърдило направеното откритие на литературния историк Трендафил Кръстанов, намерил във Ватикана сведение, че костите на тези легендарни личности се пазят именно в Берат. А за присъствието на мощите там свидетелства още големия руски пътешественик Виктор Григорович през XIX в.

Античното селище Антипатрея на хълма край реката с хубавото българско име Осъм е основано в 314 г. пр. Хр. от македонския цар Касандър. През 200 г. пр. Хр. водените от легата Луций Апустий римляни превземат след обсада града, събарят стените му и избиват мъжкото население. През първите векове на новата ера той е възстановен като крепост и получава името Пулхериопол. По-късно твърдината е форпост на Византийската империя срещу зачестилите нападения на варварите.

През ІХ в. започва българският период в историята на града. Превзет е още от хан Пресиян (836-852), а вероятно при цар Симеон (893-927) получава новото си име – Белиград или Белград, което чак в ХVІІ в. албанците ще преиначат на Берат. До ХІ в. той е един от центровете на обширната българска област Кутмичевица. След разгрома на цар Самуил Берат отново влиза в границите на Византия, но през 1203 г. цар Калоян пак го връща в българските предели.

Следващите столетия са времена на феодални междуособици. Градът първо е отнет от епирците, а във втората половина на ХІІІ в. в него стъпва византийският пълководец Михаил Глава Тарханиот. През ХІV в. се появяват и албанците, които се борят със сърбите за господство в Берат. Към края на столетието той става собственост на благородното албанско семейство Музаки и столица на тяхното княжество. През 1417 г. градът за векове влиза в пределите на Османската империя.

През първите години на османското владичество Берат запада. Възстановяването му започва с мощното развитие на занаятчийството. Около 1750 г. са регистрирани цели 22 гилдии, като най-многобройни са тези на кожарите, копринарите, бижутерите, дърворезбарите. Така през ХVІІІ-ХІХ в. Берат е сред най-развитите селища в албанските провинции на Османската империя. Съвсем закономерно той става първо център на пашалък, а след краткия престой в княжеството на Али Паша, през 1867 г. вече е санджак във вилаета Янина.

В архитектурата на Берат са си дали среща всички народи, които са го притежавали през вековете. Особено силно съм впечатлен от двата основни квартала, християнският и мюсюлманският, чиито бели къщи са накацали край река Осъм. Единият носи звучното българско име Горица, а другият се нарича Мангалем. През реката ги свързва древен каменен мост със седем свода. Безспорно най-интересни са останките на крепостта над река Осъм, зад чиито високо запазени стени е възрожденският квартал Калая. Сред сградите от ХVІІІ-ХІХ в. обаче се крият около 20 запазени средновековни църкви, останали от времената на българското и византийското присъствие. С Ути ги разглеждаме една по една, но търсим определен храм - древната катедрала „Успение на св. Богородица”.

Иконата на Светите Седмочисленици, рисувана от Онуфрий Неокастрит.

Днес тя е превърната в музей със 106 творби на прочутия зограф от ХVІ в. Онуфрий Неокастрит. Именно на неговата четка дължим иконата от 1547 г., изобразяваща Светите Седмочисленици – Кирил, Методий, Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий. На нея първите петима са се възнесли отдавна в небесата, а последните двама са представени като току-що починали насред крепостта на Берат. Нашата църква отдавна почита тези светци, дали писменост на всички славяни.

Тук е редно да припомня накратко за мисията на Светите седмочисленици. След смъртта на братята Кирил и Методий техните най-приближени ученици са  прогонени от немското духовенство от Великоморавия. Те достигат до България, където намират убежище при новопокръстения през 864 г. княз Борис-Михаил I. Наум оглавява школата в Плиска, която през 893 г. е преместена в Преслав, а Климент е изпратен в югозападните български земи с център Охрид. Останалите ученици поемат към различни краища на огромната тогава Българска империя. Със сигурност е известно, че Горазд е изпратен в днешния Берат, където създава книжовна школа, подобна на тези в Преслав и Охрид. За кратко време гръцкият език в богослужението и администрацията е заменен с български език, разбираем за всички българи в онези времена. Не случайно съвсем наблизо до Берат, при селището Балши, е открит изключително важен средновековен надпис, свидетелстващ за покръстването на българския народ.

Иконата на Онуфрий Неокастрит от Берат, в която Горазд и Ангеларий са представени като току-що починали в града, е ясно доказателство, че техните мощи се пазели именно там. Водени от тези данни, с Ути отидохме при пазителя на „Успение на св. Богородица“ и го попитахме дали наистина са в църквата. Той се усмихна и ни попита откъде сме. Като разбра, че сме от България, а не от тогавашната Република Македония, човекът се зарадва много и ни заведе в олтара зад иконостаса. Посочи ни малко сандъче, покрито с текстил. Поклонихме се с трепет, защото никога не ни бе минавало през ум, че ще се докоснем до мощите на учениците на Светите братя.

Историята на тази реликва е изключително драматична. Заедно с иконата на Онуфрий те са пренесени в „Успение на св. Богородица” през 1783 г. от „Св. Архангел Михаил”, който тогава бил опожарен. По времето на комунистическия режим на Енвер Ходжа част от костите са изхвърлени, а други са отнесени в Гърция. През 90-те години на миналия век Албания е в анархия. Върлуват банди, които ограбват дори църквите. Страдат и бератските храмове, но местните хора успяват да опазят мощите на светците Горазд и Ангеларий. За да станат днес те отново пътеводна звезда на българщината.