Българската евродекада

Отстояването на равноправния статут на свободно движение на работна ръка в ЕС ще ни съпътства много в бъдеще

Бежанската криза налага преориентиране към приоритетно присъединяване на България към Шенген чрез въздушното пространство

Десет години са срок, достатъчен за политически прочит на резултатите от българско еврочленство. При целия критичен патос за прекалената бюрокрация и недостатъчната ефективност на Брюксел, залял Европа, България има всички основания да запише присъединяването си към ЕС на челно място в графата „позитиви” на своето развитие през последния четвърт век. Като сравнението със съседите ни от страните от Западните Балкани достатъчно красноречиво говори как би изглеждал алтернативният път - самозатваряне, политическа нестабилност, икономическо изоставане. Неслучайно дори евроскептицизмът у нас се проявява под формата на политическо мърморене, а не в лансиране на реалистични алтернативни визии.

Еврочленството обаче остави и определен вакуум в обществото - като че ли с постигането му бе изчерпан обединителният импулс на общонационалното усилие. Ако може да се говори за загуба със знак плюс, то следва да се отбележи, че за десет години ние бяхме бързо приземени до нивото на европейските реалности, като пътьом загубихме хоризонта на собствените си илюзии. Иначе казано, на всички стана ясно, че ЕС може да ни помогне, но няма да свърши нашата работа.

Еврофондове бе думата, доминираща първото десетилетие на членството на България в ЕС. До голяма степен измествайки всички останали негови аспекти. Като парите от Брюксел се превърнаха в основния източник на инвестиции за българската икономика, позволявайки нейното стабилизиране след кризата. Осигурявайки същевременно силен политически ресурс на управляващите както от гледна точка на определяне на проектите, така и като инструмент за „комуникация” с частния бизнес. Използвани и от Брюксел като средство за натиск, включително и политически на принципа „сега има - сега няма”. Това, което като че ли България все още не успява да постигне, е да обърне връзката „пари - политики”. Независимо от детайлните планове и програми на българските правителства през периода, отразени и в Споразумението за партньорство България - ЕС, остава впечатлението, че на еврофондовете се гледа като на пари за усвояване, а не като на инструмент за реализиране на определени стратегически цели и осигуряване на приоритетно развитие на тази икономическа ниша, която да позволи догонващо развитие на страната спрямо средното ниво в ЕС. Затова и отношението към евросредствата е като към „дадени” пари, а не като финансиране на национални или общоевропейски политики - както в случая с прословутите милиони за справяне с бежанския поток.

Това е рискът, пред който България бе изправена още от периода на преговори (с отделянето ѝ от основната група източноевропейски страни) и който продължава да тегне над страната десет години след присъединяването. Натоварването на България и Румъния с механизма за сътрудничество и проверка, както и неговото продължаване след първоначално определения срок негласно затвърди възприятието за двете страни като за специфична (избягвайки неблагозвучното „втора”) категория членство. Нещо повече, самият механизъм се превърна в ритуално упражнение: загубвайки ролята си на стимул за реформи и свеждайки се по-скоро до форма на отчетничество на управляващите; превръщайки Брюксел в своеобразна институционална „Стена на плача” за опозицията; служейки на ЕК като семафор за подаване на жълти и червени сигнали; в крайна сметка прехвърляйки парадоксално отговорността за самите реформи в ключови сфери като борбата с корупцията и реформата в правораздаването от София към Брюксел.

Превръщането на българи и румънци в основна тема за дебати при гласуването за Брекзит очерта друг сериозен проблем, който ще ни съпътства и през следващите години - отстояването на равноправния статут на свободно движение на работна ръка в рамките на съюза. Към тази категория следва да се добави и политизирането на отказа за присъединяване на страната към Шенгенското пространство при признато практически от всички изпълнение на техническите критерии. Това са все приоритетни полета за активност на България в рамките на ЕС - чрез търсене на партньорства с други страни членки, имащи подобни проблеми (не само Румъния, с която най-после партньорството замени непонятната конкуренция, но и с други страни от Източна Европа). Същевременно бежанската криза налага известно преосмисляне и преориентиране на усилията в посока на приоритетно присъединяване на България към Шенген чрез въздушното си пространство.

В предприсъединителния период всички български партньори изразяваха надежда след приема в ЕС страната да даде добавена стойност в редица области, включително и при съгласуване на общите позиции в сферата на външната политика. Очакванията бяха това да бъде преди всичко по отношение на Балканите, Черноморския регион, постсъветското пространство, където България разполагаше с опита, експертизата и контактите. За съжаление резултатът бе по-скоро разтваряне на българската позиция и интереси в общоевропейските подходи, отколкото аргументиран принос за тяхното формиране - не на последно място, с оглед деескалиране на напрежението с Русия. От ключово значение тук ще бъде активното участие на България в дебатите за бъдещето на ЕС - включително и през призмата на преговорите за Брекзит, които вероятно ще бъдат най-интензивни по време на българското председателство. Бъдещото място на страната в ЕС до голяма степен ще бъде функция от това доколко заедно с други заинтересовани страни членки България ще съумее да се противопостави на тенденцията за оформяне на Европа на различните скорости, на ядро и периферия.

Ще успее ли България занапред да се възползва в много по-пълна степен от възможностите, които ЕС предлага, ще зависи от това дали ще извърви успешно прехода от член в участник, преобръщайки привичното „те, ЕС” в „ние, ЕС” и утвърждавайки се като равноправен субект в рамките на съюза. Предстоящото българско председателство на Съвета на ЕС през 2018 г. открива сериозни шансове за по-активно позициониране на страната при формирането на общоевропейските политики.