Българският принос за победата на македонизма

Да държиш в ръцете си ключ и да го използваш като тирбушон

В Скопие вече спокойно могат да полагат основите на паметник на победилия македонизъм. Като надписът върху него трябва да бъде: „С вечна признателност към българските политици“. Всичко това – след като България блокира откриването на преговорите за членство в ЕС на Албания и Република Северна Македония, които се предвиждаше да стартират с междуправителствена конференция в началото на декември.

Когато преди година българският парламент прие декларация относно условията за започване на преговори, социологическите агенции отчетоха за една седмица нарастване от 0.5% до над 23% на гражданите на нашата съседка, които считат България за неприятел. Или това, което македонизмът не успя да постигне за 70 години, българският парламент осъществи за седем дни. Защото целта на македонизма е да култивира у гражданите на страната самосъзнание за идентичност, исторически различна от българската и да ги накара да вярват, че нямат нищо общо с България. С блокирането на началото на преговорите ние сме на път да постигнем нещо повече: те да не искат да имат нищо общо с България. Дори и тези, които познават и признават историческите факти. Учебниците и медиите са инструментът. И ние не трябва да бъркаме целта с инструмента.

Договорът за добросъседство между двете страни не решава спорните въпроси между тях. Но чрез неговото подписване България си осигури необходимата правна основа за целта. Не случайно македонските правителства в продължение на близо десетилетие държаха неговия проект дълбоко в дипломатическите чекмеджета, а когато все пак им се наложи да започнат преговори, то дълго време блокираха постигането на съгласие. И тук не става дума за съвместната Комисия, а за базисните постановки, включително асиметричната клауза, т. е. ангажимента само за едната страна, македонската (нещо изключително рядко в международните договори) по отношение на малцинствени претенции.

Самата Съвместна експертна комисия по историческите въпроси се използва твърде неумело от българска страна. И по този начин беше осъдена изначално на неуспех. Тя беше натоварена с очакванията, че ще реши всички политически спорни въпроси (което не е в нейните прерогативи), като същевременно u бе възложено да направи инвентаризация на историческите личности (което пък не е в ничии възможности - защото техният списък никога не би бил изчерпателен). Да не говорим за хипотезата, че Комисията все пак се договори по всички въпроси - тогава евентуалният договор, фиксиращ постигнатото съгласие, би изглеждал като два списъка: „наш цар - ваш цар, наш комита - ваш комита“. Единствената задача на Комисията следваше да бъде формулирането на понятието „обща история“, залегнало в Договора - като обхват, съдържание и най-вече като времеви рамки. И тогава всяка историческа личност естествено щеше да попадне в съответния период.

Сравненията на договорите, подписани от Атина и София със Скопие, са твърде некоректни и неправомерни. Защото България и Гърция решават коренно противоположни задачи: Гърция доказва, че съвременната македонска държава няма нищо общо с Гърция, а ние се опитваме да докажем, че всичко ни е било общо. В първия случай става дума за акт, във втория - за процес: при Гърция въпросът приключва с подписването на Договора от Преспа, при нас започва с Договора за добросъседство. А в международен план Договорът е единственият инструмент, който ни позволява да включим двустранните проблеми в преговорната рамка на ЕС - чрез фиксиране изискването за неговото изпълнение (защото ЕС не приема включването на конкретни спорни въпроси със страната-кандидатка като преговорно условие).

България се вкара в капан. Като както по-нататъшното блокиране на преговорния процес, така и постигането на компромис (рано или късно), вече крият в себе си негативи. Дори и когато, под времевия или партньорски натиск, бъде постигнато съгласие, то негативните ефекти до голяма степен вече са изконсумирани.

Първо, в рязкото засилване на анти-българските нагласи сред гражданите на нашата съседка. Всеки публичен скандал работи в полза на македонизма - за да разделя и противопоставя. Често пъти търсен провокативно в Скопие, но този път поднесен наготово от българска страна.

Второ, в международната изолация, в която България успя много успешно да се постави. В ЕС не разбират и не приемат нашата позиция. Което пък прави още по-трудно постигането на каквато и да било подкрепа в рамките на ЕС по този въпрос при бъдещи съдържателни преговори за членство на РС Македония в Съюза. Същевременно България пое всички негативи - и в ЕС, и в региона - за блокиране процеса на разширяване. И всички страни-членки, които се опитват да препятстват разширяването, с удоволствие се скриха зад нас.

Включително и тези, които са против началото на преговорите с Албания и искат разделяне на двете страни. С други думи, ние ще се окажем виновни не само пред РС Македония, но и пред Албания. Нещо повече, България изцяло дискредитира собствения си приоритет за приобщаването на региона към Съюза и натрупаните позитиви от председателството на Съвета на ЕС. Което пък поставя остро твърде неудобния въпрос: наясно ли е България със собствената си външна политика?

И трето, в добавка към всичко това - в превръщането на националистическото говорене в норма на политическа коректност в България. Като темата се превърна в писта за надпревара по патриотарство. Което допълнително лимитира възможностите на българското правителство. Има два фундаментални проблема, които изкривяват българския фокус: първо, ние продължаваме да гледаме на Македония като на територия, а не като на хора; второ, вторачена назад към историята, България изгуби перспектива на погледа напред - към сегашните отношения със съседите. За да няма превратни тълкувания следва дебело да се подчертае: без всякакво колебание историческата истина трябва да бъде отстоявана. Но това следва да става по пътя на диалога и договарянето, а не на ултиматума. Чрез отварянето и общуването между гражданите, бизнеса, културните институции на двете страни. Защото става дума за съзнанието на хората.

Тъжната констатация е, че концентрирана върху противоборството с институциите, България загуби, вероятно безвъзвратно, връзката с гражданите на РС Македония.

Изходът? Блокирането само по себе си не решава проблема. Ще бъде необходима двустранна договореност. България има интерес да бъде активната страна и да направи крачката към преодоляване на блокажа. Това би могло да стане като се инициират междудържавни преговори на достатъчно високо равнище (отвъд дейността на Смесената комисия и работната група) по основните нерешени политически въпроси. С ясен времеви хоризонт - от няколко месеца. И с поемането на обвързващи договорни ангажименти като резултат от тях. За което би получила и разбирането и подкрепата и в ЕС.

В крайна сметка целта на България следва да бъде нещо достатъчно просто: всеки гражданин на България да се чувства у дома си в Скопие и Охрид и всеки гражданин на РС Македония да се чувства вкъщи в София и Благоевград.