Величието на българите в Освобождението

Голата русофобия вижда в предците ни само беззъби пионки, заблудени от манипулациите на Московеца

Априлското въстание идва като взрив от вече съграденото и от родената в народната душа свобода

Част 4

Ако беше толкова лесно да се освободи България от турско робство, комунистите щяха да го направят.

Неизвестен мислител от началото на XXI век

Вазов е надареният свише поет, който е можел неповторимо да формулира чувстването на целия народ. (Вярно, че тогава народът е бил единен в своето чувстване във важните моменти. Но това не омаловажава Вазовото умение.) В един от образците на тази си дарба - „Опълченците на Шипка“, той търси и ролята на българите в освобождението ни. И верен на някак архаичния си (изповядван от нацията!) възглед, че героизъм има само във войнството и в победата, сочи едно само събитие от българското участие, равно на подвиг и величие. Но достойно да „смива срамът“ от дългото робство и от нечии заключения - „нека таз свобода да ни бъде дар“.

Сещате се - поетът визира битката на Шипка, най-важното сражение в Руско-турската война. Не зная дали пиететът на Вазов и на народа към силата на храбростта им пречи да видят цялата картина на величието на дедите ни в освобождението. Или пък и той се е подвел по „умението“ ни да се самоподценяваме и да недооценяваме голямото в себе си. Голямото, което никак, ама никак не е малко. Бих подминал днешната русофобска истерия за ролята на Русия в нашето освобождение (вече ще избягвам да го наричам и недоосвобождение, каквото е), ако едновременно с това солистите и беквокалистите възславяха българския принос.

Но не би, голата им русофобия вижда в предците ни беззъби пионки, заблудени от манипулациите на Московеца. Така наред с главната мелодия днес под сурдинка те пеят и арията на българофобията. Та заедно с коригирането на Вазов и народа някогашен ще прислушвам и високомерието на днешното безродие. А стига „прозрения“ на меки и още по-меки души! 

Вече казах, че пътят на нашето освобождение започва не с Априлското въстание, а много по-рано. Битката за българската свобода започва почти едновременно на няколко фронта. В историята я наричаме Възраждане, без докрай да сме осъзнали и обяснили значимостта на този термин. Сега разбирането ни за него достига до припокриване с думата пробуждане. Но то е доста по-различно от сходното по име Западноевропейско възраждане, защото неговата цел е не само разбулването и единението на народа ни, а възвръщането и възкресението на древната духовна и държавосъградителна мощ на славния български род. И като такова започна с една книга, посочваща тези цели. А е многофронтова битка, защото на нас ни беше отнето всичко, което сме имали в изобилие - и достойнството на личността, и националното самосъзнание, и правото да общуваме с Бога с нашата същност, и обожанието на знанието, и майсторлъка и предприемчивостта да градим свободно.

Над нас господарстваха не само с насилие и с икономически зависимости, но и с отнемането на националната самоличност и вяра. И окрилени от новата ни свещена книга ние за кратко време създадохме непознати на света институции като читалището, напук на не-свободата превърнахме образованието във всенародна цел, в морето от незнание извисихме знанието и науката до водещ култ и осъзнахме пробуждащия ни се потенциал като превъзходство и над поробителя турчин, и над духовния потисник грък. Родихме и гениите-символи на възстановяването - Левски, Ботев, Берон и Раковски. Левски персонализира обществения морал, Ботев - силата на Словото и изкуството, Берон - способността за образование и наука и за научна дързост, Раковски - държавността. А всички те заедно - свободолюбието и народностния дух.

Левски персонализира обществения морал, Ботев - силата на Словото и изкуството, Берон - способността за образование и наука и за научна дързост, Раковски - държавността.

Ние се ровим и днес в Априлското въстание, търсейки обяснение за „ненавременното“ му избухване и обсъждайки ответната жестокост. И пак пропускаме главното - то идва като взрив от вече съграденото и от родената в народната душа свобода. Мярката за неподготовката станаха няколкото предателства и страхът на маргиналите. В мярка за навременността се превърнаха индивидуалният и колективният героизъм, лъчезарното смирение пред смъртта, достойното посрещане на насилието. Осъзнаването, че свободата е в нас. Възраждането вече се доказваше и в нас, и за света.

За Априлското въстание знаем много, но не достатъчно. Встрани е останала героиката на българите от Централна Северна България, поради което виждаме умален мащаба на това събитие. Но още по-малко познаваме състоянието на общността ни след разгрома на въстанието. Всички знаят или поназнайват за бруталното насилие, включващо клане на беззащитната част от населението - деца, жени и възрастни; изнасилвания; всякакъв друг род унижения; отмъстителен палеж на къщи; гадно кокошкарство във вид на грабеж на добитък, пари, ценности и покъщнина; жестоко съдопроизводство над участници и невинни.

Извършителите най-често са измежду башибозука - отрепки от цивилното население, но властта ги е поощрявала и с мълчание, и с прикрито насъскване и всяване на страх. Тя отива и по-далеч от непосредствената мъст - започва да разбира бунта като израз на Възраждането и пренасочва усилията си към образованието - една от придобивките-стожери. Започва да подготвя унищожението му и само динамичните събития предотвратяват този план.

Но турците просто не са проумели станалото и я карат постарому. И затова търпят крах във всичките си начинания. Един от главните се случва преди Цариградската конференция. По нареждане на Портата властите по места плъзват да намерят българи, които да се явят на Конференцията и като делегати на българския народ да представят от негово име: 

1. Българите не искат автономия, а желаят да получат конституционни права в отоманската държава;

2. Българският народ вярва на турските управници и се надява, че те ще предприемат мерки за подобряване на положението му.

Височайшето търсене е било подсказано на великия везир Мидхат паша от английския (?!) посланик Елиот - информира руският консул в Русе В. Кожевников. И докладва - не се е намерил българин да се съгласи да съдейства. Българските елити: интелигенцията - учители, свещеници; индустриалци, търговци, занаятчии, вече са преобразени и единни. За разлика от оскотелите маргинали-предатели около Априлското въстание водачите на нацията са възродили стародавните български поведенчески черти - чест, достойнство, любов към род и отечество.

Докато преди Априлското въстание „И в няколко дена тайно и полека народът порасте на няколко века!“, то за два-три месеца след него той порасна с едно-две хилядолетия назад. Мълчешком и страдайки от безчинствата на потушаването, народът, трезв, когато се подготвя битовата лудост Априлско въстание, оказала се историческа мъдрост, вече целокупно е заявил зрялост и воля да има свободата. Не гръмко, но категорично готов за нея. Има и документи в потвърждение на това, има и литературни проникновения в ставащото. Първите не са желани от историците-документолози, а позоваването на литературата като доказателство за теза днес те считат за смъртен грях.

Ще се позова пак на факт, нарушаващ правилата в дипломацията. Споменатият вече от мене руски консул В. Кожевников праща редовния си доклад на посланика граф Н. Игнатиев, но заради особената - според него, важност на информацията я праща с писмо и до управляващия Азиатския департамент Н. Гирс. Прави го, защото желае да не се изгуби или закъснее изключително ценното писмо на 24 българки от Велико Търново до руски жени от 7. ХI.1876 г. То започва с благодарност към рускините за оказаната материална помощ на пострадалото от разгрома на въстанието население. Нашите жени уверяват, че ако Европа и Русия не се намесят, ще последват други въстания, които ще доведат или до освобождение, или до унищожение на народа. Те искат от адресанта си да изкаже предаността на българите към руския народ и молят да му бъде предадено, че „са готови да принесат в жертва на бойното поле и останалите си синове, стига руските дружини да навлязат в пределите на България“. Ще спестя тълкуванията си, но обръщението ми е това изречение да не се изтрива от българската памет.

Следва продължение