Гоце Делчев и македонската държава

Историческите факти сочат, че създателите на ВМОРО и впоследствие на ВМРО - всички те са се определяли като българи

На 20 юни по скопския телевизионен канал „Алсат-М“ президентът на Македония Стево Пендаровски каза, че Гоце Делчев е бил българин. Но го направи с уговорка - Гоце Делчев се е борил за самостоятелна македонска държава. Историческите факти обаче са следните:

На 23 октомври 1893 г. в Солун е създадена Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и с автономизма като цел. Нейният председател д-р Христо Татарчев формулира идеята за присъединяване на Македония към България по следния начин: „Не можехме да възприемем гледището за пряко съединение на Македония с България, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и Турция“. Затова и основоположниците на ВМОРО (сред тях е и Гоце Делчев, привлечен след създаването u от Даме Груев), като се опират на чл. 23 от Берлинския договор, предвиждащ автономия на останалите в границите на Османската империя Македония и Одринска Тракия, се обявяват за една автономна Македония „с предимство на българския елемент“, която сетне би могла по-лесно да се съедини с България. Това признава и самият Гоце Делчев.

През 1900 г. той посещава Източна Тракия, българското население, на което също се бори за отхвърляне на турското господство и по време на това посещение се дискутира въпроса за общи действия. В свои спомени Димитър Груев от Лозенград описва среща в село Пирок, на която между Гоце Делчев и местния революционер Стоян Лозев възниква спор за това каква трябва да бъде целта на общата борба - автономия на Македония и Одринско или присъединяване към България? „Одринско, изтъква Лазов, е пред вратите на Отоманската столица и Дарданелите и Турция ще употреби всички сили и средства за бързото и безмилостно потушаване на въстанието в нашия край... ние одринци, не ще можем да придобием своята свобода, освен с вмешателството на България“.

На това Гоце Делчев, отговаря: „Ние, българите от Македония и Одринско, не трябва да изпущаме изпредвид, че... една намеса на България ще предизвика намесата и на съседните държави и може да доведе до разпокъсването на Македония. Ето защо народите, населяващи тия две области, трябва сами с общи усилия и жертви да извоюват своята свобода и независимост в границите на една автономна Македоно-Одринска държава, като разчитаме само на материалната и морална подкрепа на България и на Великите сили“.

Тук Гоце Делчев, наистина говори за „македонска държава“, но не като държава на някакъв отделен, различен от българския, македонски народ, а като такава, която да съхрани целостта на Македония, в която живеят още турци, гърци, сърби и други народности, но която е населена предимно с българи. Той говори обаче не само за „държава“, но и за „антономия“, като казва: „Трябва да се борим за автономията на Македония и Одринско за да ги запазим в тяхната цялост, като един етап за бъдещето им присъединяване към общото българско отечество“.

Ако македонските революционери са хранели някакви надежди за независима Македония, която по-късно да се присъедини към България, след трагичния разгром на България в Междусъюзническата и Първата световна война за такава възможност изобщо не може и да става дума. Затова и започват да се търсят други варианти, като се очертават две течения - на федералисти и автономисти. Сред федералистите са Христо Татарчев, Гьорче Петров, Димо Хаджидимов, Михаил Герджиков и други дейци на ВМОРО, които застъпват позицията за „балканско единство“ и за Македония като част от „Балканска федерация“, с участие на Югославия. Тази позиция е съгласувана с Коминтерна, а Белград подкрепя тази идея, защото Македония би била под неин контрол.

Сред „автономистите“ са Тодор Александров, Александър Протогеров, Иван (Ванче) Михайлов и Петър Чаулев, които на 20 декември 1919 г. възстановяват в София разкъсваната от противоречия ВМОРО, като Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО). ВМРО отхвърля „федеративната“ идея, защото смята, че българщината в автономна Македония под сръбски контрол ще бъде унищожена (което и става в бъдеще след включването на Вардарска Македония в Югославия). В директива от 11 юни 1920 г. на ЦК на ВМРО като цел е записано „извоюването на свободата - под формата на автономия или независимост - на Македония в нейните етнографически и икономически граници“.

Тези дни в скопския „Нова Македония“ се появи и някакъв уж вече разсекретен „секретен доклад“ на ЦРУ, в който се твърди, че през март 1949 г. в Анкара се е провела среща между представители на Югославия и делегация на ВМРО, ръководена от Иван (Ванче) Михайлов, на която Михайлов поискал съдействието на Югославия за формиране на „независима македонска държава“. Югославия се съгласила да окаже съдействие, като в замяна Михайлов се е съгласил да се откаже от всички антиюгославски дейности.

Твърденията в този доклад издишат по много точки. След деветнадесетомайския преврат от 1934 г. ВМРО е поставена извън закона, на Ванче Михайлов е издадена смъртна присъда, той емигрира и организацията, която вече няма подкрепата на българските власти, практически престава да представлява някакъв политически фактор. Към 1949 г. ВМРО, която е избила много видни комунистически и земеделски функционери, вече няма възможности за влияние в България. А Ванче Михайлов е анатема за Югославия, която е кроила планове за неговото убийство по време на временното му пребиваване в Турция.

Сърбите не са забравили също, че на 13 февруари 1928 г. македонската революционерка Мара Бунева убива в Скопие сръбския областен управител Велимир Превич, организатор на гонения и преследвания на дейци на ВМРО, а на 13 юли 1928 г. друг екзекутор на ВМРО, Иван Момчилов, прострелва в главата Жика Лазич, шеф на сръбската полиция и активен участник в асимилирането и денационализирането на българите във Вардарска Македония. Изключено е и Югославия да приеме да отцепи от своята федерация Вардарска Македония, като още по-малко това е възможно по отношение на Гърция, която отдавна е приобщила Егейска Македония. „Секретният доклад“ съдържа и други граничещи с фантасмагория твърдения: на срещата бил сключен „пакт за съвместна отбрана“, съгласно който при въоръжени конфликти македонските групировки ще оперират съвместно с югославските въоръжени сили, а разузнавателните служби на ВМРО в България, Гърция, Албания и Румъния (?) ще бъдат на разположение на Югославия.

Твърденията на македонския президент Пендаровски и на „секретния доклад“, за това, че Гоце Делчев, а и Ванче Михайлов са се обявявали за създаване на „македонска държава“, имат една цел - да обосноват някак си, съществуването в по-далечното минало на някакъв македонски народ и на някаква македонска държава, която по различни исторически обстоятелства е престанала да съществува, но за възстановяването на която са се борили македонските революционери в лицето на ВМРО.

Но историческите факти сочат, че създателите на ВМОРО и впоследствие на ВМРО и още други македонски организации, всички те са се определяли като българи. И съзнавайки невъзможността да присъединят Македония към България, са търсели възможност за независима Македония, с преобладаващ български елемент, чрез автономия, федерация и всякакъв друг възможен начин.

Това са факти, които българските историци трябва да изтъкват пред македонските си колеги и признаването на Гоце Делчев за българин е едно добро начало, но не е достатъчно - македонските историци следва да приемат и българския произход на всички видни създатели и функционери на македонското освободително движение, както и да привлекат вниманието им към спомените на Иван Михайлов, написани и публикувани на чист български език, в които той цитира публикация на виенския „Райхспост“ от 1924 г. под заглавие „Македонска трагедия“, в която се казва: „Всички изтъкнати слависти... признават и сговорно свидетелствуват, че езикът, говорен в Македония, е български говор... От историческо гледище Македония е принадлежала на България“.