Труд
Автор:
Проф. Борислав Борисов
През последните шест месеца - в периода от декември 2017 г. до юни 2018 г. страниците на вестник „Труд” бяха арена на професионалната дискусия „Висшето образование в България- проблеми и перспективи“. С анализи и коментари по темата се включиха редица ректори на висши училища от София и страната.
Дискусията беше открита от професор Борислав Борисов - човек с изключителен организационен опит и доказани практики в развитието на университетското образование у нас. В серия от статии проф. Борисов анализира ключовите, според него, проблеми и перспективи пред висшето образование в България.
След него в дискусията със свои текстове се включиха ректорът на Софийския университет „Св. Климент Охридски” проф. Анастас Герджиков, ректорът на Медицински университет - Варна проф. Красимир Иванов, ректорът на Минно-геоложки университет „Св. Иван Рилски” проф. Любен Тотев, който е и председател на Съвета на ректорите, проф. Георги Михов, ректор на Технически университет-София, проф. Христо Бонджолов, ректор на Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий”, проф. Пламен Бочков, ректор на Нов български университет, проф. Анна Недялкова, президент на Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“, проф. Георги Колев, ректор на Шуменския университет "Епископ Константин Преславски", доц. д-р Григорий Вазов, ректор на Висшето училище по застраховане и финанси, проф. Митко Георгиев, ректор на Химикотехнологичния и металургичен университет – София (ХТМУ), проф. Иван Марков, ректор на Университета по архитектура строителство и геодезия, проф. Стоян Денчев, ректор на Университета по библиотекознание и информационни технологии – София, проф. Иван Илиев, ректор на Лесотехническия университет – София, проф. Станислав Семерджиев, ректор на Националната академия за театрално и филмово изкуство (НАТФИЗ) „Кръстьо Сарафов“, проф. Иван Въшин, ректор на Тракийски университет-Стара Загора, проф. Стати Статев, ректор на УНСС и заместник-председател на Съвета на ректоритe, проф. д-р Христина Янчева, ректор нa Аграрен Университет-Пловдив, проф. д-р Стефан Костянев, ректор на Медицински университет – Пловдив, проф. Борислав Юруков, ректор на Югозападния университет „Неофит Рилски“, проф. Борислав Борисов, ректор на Висшето строително училище „Любен Каравелов“, проф. Николай Драчев, ректор на Националната художествена академия, проф. Даниела Тодорова, ректор на Висше транспортно училище "Тодор Каблешков", проф. Димитър Цанев, ректор на Националната музикална академия „Проф. П. Владигеров“, проф. Пенчо Гешев, ректор на Национална спортна академия „Васил Левски“ и проф. Руслан Пенчев - ректор на Международното висше бизнес училище в България.
Финалната статия е на проф. Борислав Борисов, който откри дискусията с шест свои статии. Днес той прави кратко обобщение на изразените мнения и становища.
Обсъжданията трябва да вървят по приоритетно подредени въпроси с отчитане на тяхната връзка и взаимодействие върху системата на висшето образование като цяло и поотделно на всяка негова подсистема
Във връзка с приключването на дискусията за висшето образование във в. „Труд“ редакцията на вестника ми постави задачата „да направя кратко обобщение на изразените мнения и становища“. Логично поставена задача, но когато се заех с нейното изпълнение и като начало прочетох още веднъж, но вече в цялата им последователна съвкупност, всички публикации, то стигнах до извода, че това е непосилна задача, още повече в рамките на отредения и типичен за един вестник обем на материала.
Защо е така? Защото от всички десетки мнения и становища, изразени от авторите в направените публикации, не мога да пренебрегна или да не се съглася с повечето от тях, независимо от различната им степен на значимост и въздействие върху системата на висшето ни образование. Не мога не от проява на университетска колегиалност, а защото те просто са верни и аз съм напълно съгласен с тях.
Разбира се, изключвам от тази моя констатация някои от публикациите, които по същество бяха добре направени PR представяния на даден университет, което в най-общ план също е от някаква полза за дискусията. Абстрахирам се напълно и от някои доста неверни и непремерено ласкателни оценки за управленската и нормотворческа дейност на управляващите, написани вероятно като предпазна мярка срещу евентуални последващи наказателни действия заради отправените дори и плахи критики към тях в текста.
С приключването на дискусията възниква обаче най-важният въпрос: Какво правим след това? Възможните варианти не са малко. Единият е да спрем дотук. Казахме си за проблемите, предложихме някои варианти за решения, въобще стана добра дискусия, а от тук нататък да му мислят управляващите. Предварително гарантирам, че крайният резултат от този вариант ще бъде нулев.
Това е и основната причина да считам, че дискусията за висшето образование трябва да продължи с един следващ етап. Тази основна причина може да се допълни поне с още три основания.
Първо. Независимо че в дискусията бяха обхванати доста широк кръг и при това основни проблеми на висшето образование, извън вниманието ни останаха и немалко съществуващи негативни явления, които са следствие на недомислени и некомпетентни нормативни решения и действащи механизми.
Ще дам един пример, който е следствие на такива механизми, и това е създаденият силен мотив към нарастване на всяка цена на броя на обучаваните студенти в повечето от нашите университети. Този факт се отнася особено силно за университетите с учебен профил предимно в областта на обществените науки, при които и базовият финансов норматив е най-нисък. При тях повечето студенти означават повече пари и това е въпрос на оцеляване. Този проблем заедно с неговите негативни последици в една или друга степен бе дискутиран, а самият аз като два мандата ректор на такъв университет съм го изпитал в цялата му тежест и сила на принуда върху себе си. Едно от сериозните негативни последствия обаче като че остана настрани от дискусията и това е фактът, че с течение на времето под натиска на тази финансова принуда някои висши училища неусетно станаха мегауниверситети за мащабите на нашата страна.
За да не бъда обвинен в неколегиалност към другите висши училища, ще дам един сравнителен пример с УНСС, в който понастоящем се обучават над 22 000 студенти. Това вече е един много сериозен мащаб за специализиран университет и той изисква абсолютно други мащаби на материално-техническа база, преподавателски състав, научна дейност и съответното на този мащаб друго финансиране. Оставям настрани социалните последици от създаването на мегауниверситети от такъв тип в условията на демографската криза в страната ни. Само ще посоча за сравнение, че броят на обучаваните студенти в няколко сродни по профил университети от чужбина, които при това са в челните места на световните ТОП класации по качество на обучение и престиж, е както следва:
Ще си позволя да направя и едно доста грубо, но и достатъчно вярно сравнение, че посочените чуждестранни университети средно обучават десет пъти по-малко студенти от УНСС, като разполагат средно с 10 пъти по-големи годишни бюджети от неговия.
Що се отнася до университети с класически профил, то например световноизвестният италиански Bocconi University обучава общо 13 377 студенти и винаги е в челната десятка на световните ТОП класации и т.н.
Второ основание за продължаване на дискусията. Фактът на почти пълното ми съгласие с направените констатации и формулирани проблеми от ректорите дотук все още не означава и наличието в академичната, а и в професионалната общност на пълно съгласие по предлаганите различни начини за тяхното решаване и мисля, че точно това трябва да бъде и същността на следващия етап от дискусията.
За да бъде смислен и ползотворен вторият етап от дискусията обаче, трябва идентифицираните в публикациите на ректорите проблеми на висшето образование, както и незасегнати, но съществуващи такива, да се структурират по степен на значимост и въздействие върху университетската система като цяло и да започне тяхното поетапно обсъждане и търсене на най-добрия начин за решаване на всеки един от тях. Но не сам за себе си, а в неговата обвързаност и взаимодействие с всеки един от останалите. Например смяната на съществуващия модел на финансиране и на господстващия принцип за нищета на финансовите средства за висше образование и наука от само себе си водят до решаването на почти всички негативни констатации и тенденции в развитието на научно-преподавателския кадрови състав. Този въпрос обаче не може да се решава сам за себе си, без да се отчита действащата теза за масовизация на висшето образование и нейното деградиращо въздействие върху самия смисъл и качество на университетското образование и т.н.
Следователно обсъжданията трябва да вървят по приоритетно подредени въпроси с отчитане на тяхната връзка и взаимодействие върху системата на висшето образование като цяло и поотделно на всяка негова подсистема.
Трето. Ако желаем дискусията да завърши с реален краен резултат, то следващият й етап трябва да се проведе в много по-широк и при това в институционален формат. Дискусията само между ректорите бе нейният първи етап и той в основни линии приключи. През втория етап трябва да вземат участие и тези, от които зависи вземането на необходимите управленски и законодателни решения в областта на висшето образование. Като казвам „да вземат участие“, въобще нямам предвид това да става само под формата на „присъствие“ и изказвания, които обезсилват енергията ни за промени с неосъществими светли обещания или мъдри обяснения „как това не може да стане сега“. Точно обратното, те трябва да станат двигателите на този процес.
Към горните три основания за продължаване на дискусията в един следващ етап могат да се добавят и други. Същественото обаче е, че за да има конкретен краен резултат този следващ втори етап, е необходимо създаването на много добре обмислена организация с работни групи в смислен състав и с институционална съгласуваност и участие, времеви график и т.н. Конкретният резултат го разбирам като ново законодателство за висшето образование и науката. Новото законодателство обаче не трябва да бъде разбирано само като някакво подобрено издание на сега съществуващия Закон за висшето образование (ЗВО), а ново по идеология, с което да се реализира реална реформа във висшето образование и науката. Реформа, надхвърляща принципите на известната нашенска теза, че „От Витоша по-високо няма и от Искъра по-дълбоко няма!“ и съобразена с векове натрупаните и доказали се принципи, правила и механизми за управление на висшето образование и на университетите в Европа и по света.
За съжаление обаче, имам основателни съмнения, че това ще се случи! Най-малко от опита на поне две проведени до сега аналогични мероприятия на най-високо национално равнище с участието на най-отговорни институционални представители, с много труд по разработване на конкретни нормативни текстове и на цели нормативни документи от страна на Съвета на ректорите и неговия управителен съвет, с представително проведени институционални форуми и с тихото и мълчаливо „нищоправене“ на властимащите и нулев краен резултат.
Дори обаче изцяло да се абстрахирам от този негативен опит, то не мога да елиминирам факта, че през всичките години след приемането на действащия ЗВО с неговите над 50 изменения и допълнения на практика МОН е доказало, че като институция не разполага с необходимия критичен минимум от интелектуален и експертен потенциал, който да разработи една дългосрочна стратегия за развитие на висшето образование и науката в България. Не говоря за Стратегията за развитие на висшето образование, приета от Народното събрание през 2014 г., защото тя, първо, е краткосрочна (само до 2020 г.) и второ, си остана в основни линии само едно добро пожелание.
Впрочем дори МОН и да разполагаше с необходимия потенциал, разработването на дългосрочна стратегия от страна на министерството щеше да е невъзможно, защото самата държава няма визия за развитието на висшето образование и науката в нашата страна. Нещо повече, държавата няма визия за това как въобще трябва да изглежда България в обществен и икономически план примерно след 20, 30 и повече години.
Не бе далеч времето, когато един зле възпитан финансов министър поиска от Българската академия на науките (БАН) да се реформира, като нарече учените в академията „феодални старци“. В опита си да оригиналничи по този хулигански начин с това абсурдно словосъчетание всъщност този господин ми навя и асоциацията за реалностите в България, където с един закон като самостоятелен „феод“ е обособена науката, а в друг самостоятелен „феод“ с друг закон е обособено висшето образование. Този съветски модел от 30-те години на миналия век вече отдавна е неадекватен към новите условия, в които съществува и се развива българската икономика и българското общество. За какво световно качество на висшето образование ще говорим, когато между науката в БАН и приложението на нейните резултати в университетите е издигната своеобразна законодателна „Берлинска стена“. Да не говорим за научното обслужване на практиката в неговия съвременен смисъл. Или за факта, че по този начин университетите наистина се превръщат предимно в училища, само че висши.
И това е едната страна на въпроса. Другата е, че след като държавата няма визия за своето развитие, след като тя няма съответно и стратегически приоритети на това развитие, то по какви критерии БАН ще вземе верните решения за закриване или обединяване на едни институти и научни направления или разкриване на нови и за приоритетно стимулиране на други институти и научни направления? Такива критерии, обосноваващи верността на решенията, могат да бъдат само ясно определени стратегически приоритети за развитие на държавата. За съжаление обаче, повече от 25 години тези стратегически приоритети на развитие така и не бяха определени.
Давам този пример с БАН, защото, ако приоритетите на държавата бяха ясно определени, то убеден съм, че и цялата система на висшето образование в страната щеше да изглежда по съвършено друг начин. Нямаше да ги има тези деформации в непомерното разкриване и обучение на студенти по някои специалности и в липсата на кандидати за други, университетите щяха да знаят кои учебно-научни направления да развиват приоритетно, да ги укрепят с необходимия научно-преподавателски състав, да осигурят необходимата материално-техническа база и информационно осигуряване и въобще да направят всичко това, което е необходимо и дава така желаното качество на висшето образование. Без обаче ясно определени стратегически приоритети и съответно визия на държавата за развитие на висшето образование и науката в България, много трудно ще постигнем тази цел.
Надявам се да остана само със своите съмнения, а чудесната инициатива на редакцията на в. „Труд“ за провеждането на изключително полезната за висшето образование дискусия да реализира във времето и много други ползотворни резултати.
Дискусията, водена на страниците на вестник „Труд“, ще завърши с Национална среща по проблемите на висшето образование в България. Тя ще бъде във вторник, 3 юли от 12 часа в зала „Изток“ на Народното събрание.
На нея са поканени всички ректори, участвали със свои текстове през последните 6 месеца, техни колеги, членове на Съвета на ректорите, както и представители на различни институции.
Срещата е под патронажа на г-жа Милена Дамянова, председател на Комисията по образованието и науката в 44-тото Народно събрание. В нея ще вземе участие и министърът на образованието и науката г-н Красимир Вълчев.
