Дребните камъчета, които обръщат колата в наша полза

Маршовете „Шуми Марица“ и „Велик е нашият войник“ дават невиждани сили на българите

В човешката история се случва много често една загубена битка или загубена ситуация с кардинални последици да бъде спечелена в последния момент в резултат на някакво събитие, действие или песен. Нашата история е пълна с такива ситуации. И слава Богу! Защото днес нямаше да си говорим на български език и нямаше да ни има.

Първият, за който се сещам, е от 893 година. България тогава е обявила война на Византия и цялата българска армия се намира в Източна Тракия в околностите на Константинопол, където цар Симеон се бие с византийците. Поради младостта си владетелят не се е сетил да остави поне една българска част в Северна България, а византийците подкупват унгарците, които живеят на територията на днешна Украйна, да нападнат България. Нека да се разберем - унгарците по това време са сила, от която трепери цяла Европа. Техните конни армии на континента имат същата слава, която викингите имат по море. И 20 000 унгарци – елитни конници, пристигат пред Преслав и го обсаждат. В Преслав има само незрели юноши на по 14-15 години и престарели старци. Изглежда, че градът неминуемо ще падне. Защитниците му трудно отбраняват крепостните стени. Нямат физически сили. И в този момент се случва следното. Цар Борис Първи, който преди 4 години се е уединил в манастир, и е изчезнал от обществено-политическия живот, изведнъж на 92 години се появява пред хилавата си армия. Облечен е с военни доспехи на боен кон, при което в „армията“ настъпва делириум. Старците виждат в негово лице своята бойна младост, а младежите вярват, че той отдавна е светец на небето. И тази армия отваря портите, българите излизат смело в открито поле срещу унгарците. Боят е бил страшен, казват византийските автори. Българите избили всички 20 000 елитни унгарци и Преслав бил спасен, а с това и България. Защото, ако Преслав беше паднал, армията на Симеон в Тракия щеше да бъде поставена в един сандвич между византийската и унгарската войска. И неминуемо щеше да загине.

Вторият известен случай в нашата история е появата на цар Симеон в първия боен ред на битката при Ахелой през 917 година. Тя е решителна битка – цялата византийска и цялата българска армия се бият на това поле. Цар Симеон е построил войските си по един много опасен начин. В реда, при който в знаменитата битка при Кана през 216 г. пр. Христа е направил Ханибал – слаб център и силни флангове. Но това е опасно, тъй като, ако се скъса центърът, с армията е свършено. В един момент в писмо до патриарх Николай Мистик (той е смятан за учител на Симеон в Магнаурската школа), който се молил за него по време на сражението, той казал: „Благодарение на твоите молитви едва не ме убиха, конят ми под мен беше убит“. Това означава, че Симеон е отишъл в първия боен ред, което не е редно. Никога военначалници от античността до наши дни не са били в първия боен ред, тъй като те трябва да имат поглед върху цялостното бойно поле. Да разместват части – едни напред, други назад. Само ще вметна, че маршал Жуков например пише в спомените си, че никога не се е приближавал през цялата война (Втората световна) на по-близо от 25 километра от фронтовата линия. Появата на Симеон означава, че се е случило нещо критично, че бойният ред е щял да бъде скъсан. А с гвардията е запушил дупката, преминал е в настъпление, въодушевявайки и останалите войници. Това сражение е било спечелено и отново България не само е оцеляла, но се е превърнала в хегемон на Балканите.

Да отидем в най-новата история – Шипка, 11 август 1877 година. Предстои дванадесетата последна атака след три дни атаки на върха от ордите на Сюлейман. 6000 опълченци срещу 33 500 Сюлейманови войници. На пръв поглед всичко е било решено и Сюлейман щял да мине Стара планина. При дванадесетата последна за деня атака турците успяват най-сетне да се изкачат на върха и да го залеят със своето множество. Опълченците вече нямат нищо. Нито камънье, нито дървье, пушките им не работят, тъй като са изкривени от огъня в предходните дни. По принцип те са и музейни пушки и в края на краищата остават само щиковете.

Вазов рисува в стихотворението си как казаци идват и спасяват положението. Нищо подобно – това е за драматизъм. Те наистина пристигат, но след боя. А дори и по време на боя да бяха пристигнали, никой нямаше да ги забележи – на върха има повече от 10 000 човека от двете страни.

Всъщност става друго – опълченците запяват „Шуми Марица“. Това е първият български боен химн, единствен за момента. Опълченците го знаят, защото още през 1876-а година са го пели в сръбско-турската война и при Стара Загора. „Шуми Марица“ гръмва сред 2000 опълченци – толкова са останали – те стискат здраво пушките и с вика „На щик!“ се спускат срещу няколкото хиляди турци, качили се на върха. В рамките на половин час турците не само са изклани, но опълченците спонтанно тръгват надолу към равнината при Шипка-Шейново, за да довършат останалите в турския лагер. Офицерите правилно преценяват, че 2000 опълченци не могат да избият 20-ина хиляди турци – в равнината ще се получи обратното, и затова се мъчат да ги върнат с камшици, с нагайки... С тъпото на сабите успяват да ги спрат. Иначе победата щеше да се обърне в катастрофа. Вечерта вече пристигат и всичко е наред.

„Шуми Марица“ има още едно велико проявление в битката при Сливница. На 7 ноември 1885 година българите, които защитават 10-ина хиляди човека със Сливнишката позиция от Гургулят до Годеч, вече са на края на силите си. Тридневните атаки на 68-хилядната сръбска армия срещу тях е довела до оредяване на редиците им преди сърбите да се качат на върха. Известно е, че Източно-Румелийската милиция се движи към Сливница, но кога ще дойде – не се знае. В същото време в гърба на Сливница се очаква да се появят сръбските две дивизии, които се движат от Трън-Брезник. И при Брезник смятали да преодолеят ниските хълмове и да се появат в тила на Сливнишката позиция. Там късно вечерта се виждат огромна маса войски, които се строяват за атака в подножието на върха. Защитниците смятат, че това са сърби, промъкнали се през Брезник, и колкото и да са малко се разделят на две. Едни се обръщат към София, други към Сливница, готвейки се да умрат.

Частите в тила на Сливница тръгват в решителна атака и изведнъж прозвучава музика, която свири „Шуми Марица“. И 22 000 гърла – толкова са хората от Първия отряд, които са пристигнали, се катерят към възвишенията. Войниците гледат стреснато, а офицерите им, размахали саби, изскачат от окопите и крещят: „Войници, идват вашите братя от Южна България!“ Сърбите са буквално пометени от атаката на тези 22 000 души, след което започва българското настъпление.

Стигаме до „Велик е нашият войник“. Тази песен е създадена в Охрид след един тежък поход на българската армия през най-високата част на планините. Оттам нататък тя става любима песен на българската армия. И никой не знае, че това е марш на един от полковете – 23-ти Шипченски. При битката за Дойран тази песен прозвучава отново в решителния момент на 18 септември 1918 година. Англичаните тръгват на последната атака - генерал Милн е събрал всичко, което може, поради големите загуби в предшестващите дни. Към частите си е прибавил и готвачи, и санитари, и други и ги е хвърлил срещу войниците от Девета плевенска дивизия. Когато англичаните наближават, не обръщайки внимание на преградния огън – той вече е много слаб поради липсата на снаряди, поради слабия пушечен огън и поради липсата на патрони, изведнъж гръмва „Велик е нашият войник!“

Войниците се измъкват отново от окопите на Девета плевенска дивизия и връхлитат върху англичаните. Клането е безпощадно. Оживелите английските офицери пишат в спомените си: „Ние нищо не можехме да направим срещу боя на нож. Българите бяха световни майстори, а ние дори не бяхме учили това изкуство“. Англичаните са разгромени и българите печелят една от най-големите военни победи в историята си. Тя също има своето значение, тъй като в примирието след това се съдържат доста меки клаузи, в сравнение с онова, което се стоварва върху унгарци, немци и австрийци.