Държавната помощ за “американските” Марици

(Първите две части на статията прочетете ТУК и ТУК)

„Изплатената инвестиция“

С известно абстрахиране от реалните инвестиции в „Контур Глобал Марица изток 3” (МИ3) някой може да стигне до извода, че инвестициите от около 700 млн. евро (първоначалната инвестиция е актуализирана няколко пъти) е вече изплатена.

Абстрахирането не отчита инвестиционните процеси, които отговарят на променени нагоре изисквания за опазване на околната среда. (МИ3 е първата ТЕЦ на Балканите, която работи в пълно съответствие с европейски стандарти за безопасност на труда и опазване на околната среда.) Работата u започва през 2009 г. Допълнителните инвестиции са направени през 2011-2015 г. Общият им обем към края на 2018 г. е около 1,4 млрд. лв. Ненаучна фантастика е да се предполага, че са изплатени за такъв кратък период.

Междувременно следва да се има предвид, че генерираната самостоятелно от дружеството добавена стойност, по данни от отчетите за периода 2003-2018 г. е 4,2 млрд. лв., а общият размер на непряката добавена стойност (произведена от доставчиците на МИ3) за периода е 764,1 млн. лв.

При сценарий прекратяване на договора с МИ3, за какъвто се настоява да бъде приложен веднага, би следвало да се предвидят невъзвръщаемите загуби за фиска и икономиката, включително загубите на доставчиците, пропуснатите ползи за компанията и работните места, от спиране на централата.

„Непозволената помощ“

Тук нещата са по-сложни. Само Европейската комисия (Дирекция Конкуренция) има право да определя дали една помощ е позволена или не. Този въпрос бе изяснен за несведущите още през април м. г. от Института за енергиен мениджмънт (ИЕМ).

В посланията на АИКБ са приведени данните на основата действащото Решение на КЕВР (с. 57) за некомпенсираните разходи за двете централи, а след това е направена разлика между други подобни разходи. На тази основа възниква и юридически казус.

Сумирането на разходите действително дава сума 700 млн. лв. за настоящия регулаторен период.

В този контекст не е споменато, че за двете централи намалиха цената за разполагаемост в началото на 2016 г., в резултат на което НЕК намали разходите си с близо 100 млн. лв. на година. Не е обърнато внимание и на факта, че във финансирането на 700 млн. лв. участват не само потребителите, но и самите производители на електроенергия. Съответно не е вярно и твърдението, че потребителите плащат 20,93 лв./мегаватчас.

Когато се вземат некомпенсираните разходи на всички други централи с подобни договори (ВЕИ, когенерации и пр. - също коректно споменати в публикациите) от същата таблица на Решението, се получава сума над 1,3 млрд. лв. Този разход не е тривиален. Както изчисли преди време Илин Станев, като дял от БВП българските граждани плащат повече (0,8% от БВП през 2018 г.) от другите европейци. „Пред“ тях са само гражданите на Италия (0,85% от БВП).

Срещу тези 1,3 млрд. лв не се роптае. Посоченото основание е, че при тях става дума за политика на ЕС, докато при МИ1 и МИ3 такава политика нямало.

Това твърдение също не отговаря на истината: в периода, когато са подписани договорите в ЕС също действат стандарти, инвестицията в МИ1 и МИ3 е, за да отговори енергетиката на България на тези стандарти. Допълнителните инвестиции в МИ3 са също отговор на такава политика.

Това ще рече, че е правилно да се сравняват 700-те млн. с 1,3 млрд. лв. И че е правилно некомпенсираните разходи за МИ1 и МИ3 да не се определят като „неразрешена държавна помощ“, както се твърди от 2014 г. насам.

Сравнението с Полша също има значение в този контекст. Там нотификацията е направена преди приватизацията на въглищните централи. В България договорите са заварено положение и съответстват на политиките на ЕС.

Обвиненията на правителството в непочтеност са безпредметни по избрания повод - че не е прекратило договорите с „американските централи“ или поне с МИ3. Но те са на място по повод бездействието му за оценка на капацитета и нотифицирането на ЕС за необходимостта да се предвиди механизъм за компенсация. Ако това бе направено, потенциалните загуби биха били незначителни.

Питането до ЕК от 2014 г. за „държавната помощ“ за МИ 1 и МИ 3 е безсмислено най-малкото и поради това, че питащите сами фиксират кръстосани субсидии към други части на електроенергийната система, каквито са когенериращите мощности на топлофикационните дружества и т. нар. заводски централи, а в последно време към тях се добавя и ТЕЦ „Варна“. Странно е, че в многобройните изяви срещу „американските“, не се обръща внимание нито на заводските централи (преди), нито на ТЕЦ „Варна“ (сега).

„Костов“ и ситуацията през 1999-2013 г.

Политически изгодно е да се позоваваш на датата на подписване на договорите, но не е коректно да не реконструираш положението, в което е България през 1999 г. Получена е покана за членство в Съюза, но има предизвикателство - особеностите на АЕЦ „Козлодуй“ и замърсяванията от безнадеждно остарелите въглищни централи.

МИ1и МИ3 са замислени като заместител на малките четири реактора на АЕЦ „Козлодуй“ (условие за членство в ЕС, заради изискване за сигурност, безрискова експлоатация и пр.). Тогава правителството уведомява ЕС, че не приема условието за затваряне на тези реактори. (Едва по-късно, през 2002 г. правителството взема собствено решение за тяхното закриване).

През 1999 г. обаче предизвикателството със старите централи е налице.

За справяне с това положение през 1999 г. е взето решение за частни инвестиции в две съвременни централи на местен ресурс, какъвто са лигнитните въглища, които да осъвременят технологичната база и екологичният „отпечатък“ на енергетика, в която, освен АЕЦ „Козлодуй“, няма обновяване от средата на 1960-те години.

За държавната ТЕЦ МИ2 през 1999 г. започват преговори за нисколихвен, с дълъг гратисен период заем от Японската банка за международно сътрудничество. Той е ратифициран от парламента в началото на 2004 г. и възлиза на сума от почти 30 млрд. йени (217 млн. евро, 15% от които са български правителствени кредит), отпуснати при 2,78% годишна лихва. (По това време българското правителство не може да вземе нови заеми при по-малко от 8%). Предвижда се още, че МИ2 и АЕЦ „Козлодуй“ са единствените базови мощности, оставащи държавна собственост. Единственият възможен начин на финансиране на обновяването на МИ3 и изграждането на нова МИ1 е сключването на дългосрочни договори за изкупуване на електроенергия.

Причината? Много просто през 2001 г. лихвеният процент по облигации на българската държава е 14,8%, като тогава писахме с колегата Лъчезар Богданов.

След 2001 г. рационалността на този подход е потвърдена от седем правителства на България и две енергийни стратегии. Не ми е известен енергиен експерт или министър на енергетиката от 1998 г. до ден днешен, който да смята, че затварянето Маришките ТЕЦ е необходимо и безпроблемно начинание.

Междувременно „американските централи“ се държат много по-прозрачно и конкурентно, имат по-добри стопански и екологични показатели от „българските“ им аналози.

Странно е как през 2020 г. представители на частния сектор в икономиката могат да пледират за национализация на други представители на частния сектор.

Трайков, Диловска и Рашев, както и всички „прочее“ експерти сме прави да питаме как биха се чувствали инвеститорите в България, ако всяко следващо правителство би могло да експроприира, да отмени, да прекрати вече сключени договори, само защото те били „неизгодни“ според част от конкуренцията или някоя бизнес асоциация или синдикат. Няма съмнение, че такова поведение би отблъснало за дълго, ако не и завинаги, всеки чуждестранен инвеститор в България.