Политическата цел е да се гони дивото, а не да се гледа питомното
Вече второ десетилетие си повтаряме, че живеем в енергийния 21 век. Това безусловно е така, но все повече се утвърждава убеждението, че в глобалния геополитически модел инструментът на промяна е с енергийни измерения. През последната близо година и половина нагледно беше представен процесът на саморазрушение, който започна със спекулативното повишаване на цената на най-евтиния конвенционален източник – газа.
Паралелно с пандемията от коронавирус последователно и методично, чрез медиите, социалните мрежи и политическите изявления и решения, започна разрушителният процес на промяна натрадиционни транзитни системи и договорени диверсификационни проекти, ориентирани към удовлетворяване енергийните потребности на европейското население.
Преди година натискът на Вашингтон за елиминиране на руския нефт и газ от европейския енергиен пазар и заместването му с американски втечнен газ беше сведен до минимум. Причината беше прозаична - американските печалби на азиатския пазар бяха бързи и големи. Ситуацията обаче драстично се промени след 24 февруари 2022 г. Паралелно с това бяха отчетени повече от 40% повишаване на европейско потребление на руски нефт и газ. Украинският казус се превърна в удобен повод за самоубийствена широкомащабна политическа кампания на ЕС с висока икономическа стойност срещу зависимостта от руския нефт, газ и многобройните за европейския бизнес и производство природни ресурси и метали.
Повече от десет месеца икономическите санкции срещу Русия разрушават европейската икономика, промишленост и бизнес. Решенията за поставяне на таван на цените на руския петрол, както и американската диверсия срещу газопроводите „Северен поток 1 и 2“, допълнени с неизгодното за Германия политическо решение за спирането на двата газопровода, са поредно доказателство за увеличаващата се пропаст между европейския и националните политически елити и гласоподаватели им.
Политически парадокс е фактът, че руският газ продължава да се транзитира през Украйна, независимо от среднощните призиви на украинския президент Зеленски за необратими за Русия икономически и правосъдни санкции и наказания. Много радостно представители на Европейската комисия, начело с председателя u Урсула фон дер Лайен, отчитаха намаляващата зависимост на Европа от руския газ. Няма значение, че ЕС хвърля огромни средства и търпи големи загуби за закупуване на втечнен газ от цял свят и осигуряване на слотове за разтоварването му. С това нагледно беше показано как политиката преструктурира енергийните пазари. Защо да е просто, след като може да бъде сложно. По-добре да сме политически коректни и да следваме корпоративните призиви на САЩ, а не да търсим близки, евтини и достъпни енергоресурси. Неоспоримо доказателство за дозорен мазохизъм.
Не е без значение са и другите елементи от енергийния микс. Зелената сделка остана на заден план. Независимо от многобройните политически формати, посветени на климатичните промени, свързани с намаляване на вредните емисии, държави като Германия, Чехия, Унгария и все още България, продължават въгледобивното производство. Въглищата продължават да бъдат висок процент от енергийния микс на всяка от тези държави.
Не трябва да се забравя и една друга, тясно свързана с Русия енергийна сфера - ядрената енергетика. През последните години България и Чехия станаха част от американските планове за елиминиране на руския Росатом и заместването му с американски корпорации като Уестингхаус. Тази политика се осъществява чрез висши американски дипломати и зависими национални политици. В дипломатически парадокс се превърна решението на Прага и София да експулсират голямо количество руски дипломати и служители, което доказва послушание и е много далеч от националните интереси не само на тези държави, но и на другите членове на Европейския съюз.
На европейската енергийна карта се наблюдава следната стратификация на бъдещо позициониране в ядрената сфера. Френският президент Макрон заяви, че целта на Франция е до 2030 г. да се превърне в неоспорим фактор в тази област. Германия започна да отваря затворените през миналата година атомни централи, а САЩ дава милиарди долари на Румъния за увеличаване боря на ядрените си реактори.
Какво се случва с България? Тя продължава да е на 3 място по износ на електроенергия, но перспективите отново са тясно обвързани с външнополитическите интереси и решения. София с лекота затвори първите 4 реактора като част от условията за влизането u в ЕС. Блок 5 и 6 успешно получиха лиценз за продължаване на своята дейност. Освен това се засили американският натиск за елиминиране на Росатом, както в доставката на ядреното гориво, захранващо 5 и 6 блок на АЕЦ „Козлодуй“, така и във вероятното изграждане на 7 и 8 блок. Миналата година се появи екстравагантната идея един от реакторите на АЕЦ „Белене“ да бъде преместен в Козлодуй. Няма значение, че изграждането на всеки нов блок изисква лицензиране, което продължава между 13 и 15 години. Политическата цел обаче е да се гони дивото, а не да се гледа питомното. Все по-интересно става бъдещето на АЕЦ „Белене“. Близо 40-годишната сага на тази централа премина през редица политически решения. Последният етап беше свързан с довършването му като частен инвестиционен проект, в който се включиха водещи инвеститори от 8 държави. Пандемията от коронавирус се превърна в удобен политически претекст да не бъде довършена процедурата. Явно за политическото задкулисие утвърждаването на България като устойчива ядрена сила не е изгодно. Явно американските корпорации и техните политически представители не включват България като субект с устойчиво и водещо място в балканския сектор на европейския енергиен микс.
Много е модерно да се използват термини от демократическата лексика. Все по-често се употребява ключовата дума „референдум“ като еманация на народната воля. Странното обаче е, че всеки един от референдумите в България, както за запазването на 3 и 4 блок на АЕЦ „Козлодуй“, така и десетина години по-късно за завършването на АЕЦ „Белене“, останаха без резултат. Явно на едни държави като Швейцария, известна със своите референдуми почти за всеки проблем, това u е позволено. За държави обаче като България, това е далеч от т. нар. политическа воля.
Европейските и националните политици оптимистично и възторжено обясняват как сме се освободили от енергийната зависимост на Русия. Няма значение, че руските енергийни корпорации доста успешно повишават своите печалби не само на европейския пазар, но и в Азия и други континенти. Никъде няма информация в Русия да са на режим на тока или да имат ограничения в използването на различни енергоресурси. В Европа независимо от решените уж проблеми на населението, в държавите най-вече от Централна и Западна Европа се налагат големи ограничения в използването на водата или в отопляването на сгради, офиси и производства. Явно войната срещу Русия изисква жертви, но друго си е те да са инициирани, саморазрушаващи и демократично осъществявани. Изглежда Европа се връща към Средновековието.
Политическата безотговорност, облечена в моралния диктат на ограниченията все още продължава да бъде единствената формула на саморазрушението. Големият въпрос е докога? Кога ще свърши търпението на населението да бъде лъгано, ограбвано и унищожавано?
Труд
