Труд
Автор:
Лъчезар Богданов
Представените след среднощни заседания и (поне) няколко публични скандала икономически мерки на управляващата коалиция показват притеснително отдалечаване от заявените амбициозни намерения за начертаване на нова, по-добра и успешна траектория за развитие на България. И доколкото при приемането на бюджета за годината новото тогава управление може би заслужаваше доза толерантност и търпение, то подходът и в по-общ план - икономическата политика - към решаване на проблемите в последните седмици вече очакваме да отговарят на очакванията, които сами създадоха партиите в управлението.
Текущият дебат се води по два въпроса - първо, дали и доколко тези мерки ограничават ръста на цените, и второ, дали различните компенсации са достатъчни, за да покрият загубата на реална покупателна сила при домакинствата или да задържат разходите за дейността, и съответно - печалбите - на предприятията. Тези въпроси не са маловажни, но за съжаление правителството само се постави в кръгова отбрана на този защитен редут, вместо да започне да налага собствен, нов дневен ред на реформи, с нови въжделения и хоризонти в целите и инструментите на икономическата политика и управление на публичните разходи.
Накратко, инфлацията e значим проблем, но трябва да се постави в общата рамка на перспективата за развитие и просперитет пред България. Казано по-директно - глупаво и дори опасно е реакцията на непосредствените рискове, свързани с войната да стане единствен централен фокус на политиката.
Като начало, извиненията с наличие на кризи не са никак оригинални. Такива шокове има през няколко години, всяко правителство е било „жертва“ и се е налагало да действа в среда на неопределеност и непълна информация. Поуката е, че нито едно управление, пренебрегвало същинските дълбоки структурни реформи, оправдавайки се с външни фактори и нужда да се „гасят пожари“ не е успявало да убеди граждани и бизнес в правилността на избора си. Още повече, това е фалшива дилема - всякакви временни извънредни мерки могат да се правят умно и без да рушат икономическата логика и фискалното благоразумие, а и не пречат на успоредното подобряване на средата за бизнес и инвестиционния климат в средносрочен и дългосрочен план чрез всякакви други мерки и промени.
След дълги колебания коалицията все пак изчисти формулировките си - вече мерките не са антиинфлационни, а за компенсации на ефекта от инфлацията. Това в голяма степен е важно - действията на българското правителство няма как да повлияят на монетарната политика на големите централни банки, нито на поведението на Русия на европейските енергийни пазари или на цените на петрола като цяло. Но, ползвайки примера с енергийните цени, в средносрочен план има добра икономическа политика - и тя е бързо и широко освобождаване на предлагането и създаване на конкуренция и стимули за дългосрочно ефективно сътрудничество. Това е цяла палитра мерки от по-лесното изграждане на нови мощности, през създаване на условия за дългосрочна конкуренция в доставките на петрол и газ, до нови механизми за търговия с електроенергия. Казано иначе, вместо влизането в капана на перманентни държавни помощи е нужна структурна промяна, която да гарантира достъп до по-евтина и надеждна енергия в бъдеще.
Отношенията държава - бизнес обаче все повече навлизат в опасна територия. Нагласата за перманентни кризи, които да извиняват изключения от правилата и субсидии, започна да доминира обществения разказ за действителността. Още в началото на ковид-пандемията предупредихме, че най-големият риск е начинът за прекратяването на държаните помощи - оказахме се прави, след като в месеци на исторически рекордно ниска безработица част от бизнес асоциациите искат да продължи програмата за субсидиране на заетостта „60/40“.
Ако не се борим с инфлацията - поне да компенсираме последиците от нея върху покупателната сила. Това на пръв поглед е прагматичен подход, но с две бележки. Първо, така се подхожда за групите в обществото, чиито доходи зависят пряко от държавата. Такъв е казусът с увеличението на пенсиите, който обаче не е обект на специално внимание тук. Заедно с пенсионерите има и други уязвими групи и вероятно с актуализацията следващия месец ще има предложения за по-големи плащания и в тази насока. Второ, и по-важно - натискът за по-високи заплати в обществения сектор заради инфлацията не трябва да отменя ангажимента за подобряване на ефективността на разходите като условие за увеличението им. Казано иначе - правителството да си спомни за обещанията от януари-февруари, че ще вдига заплати, но само след като се гарантира, че организацията на дейността във всяка бюджетна сфера отчита резултатите.
Всяко компенсиране с пари на данъкоплатците обаче трябва да отчита макроикономическата логика - за да не започнем да си създаваме вътрешна инфлация, какъвто и пакет мерки да се приема, той не трябва да влошава бюджетното салдо. Накратко - ако мерките водят до увеличаване на дефицита, ще имаме и собствен принос към увеличаване на цените; ако са финансирани до размера на нараснали приходи, тогава това ще бъде избегнато.
В по-общ план, каквото и да компенсира правителството, голямото предизвикателство пред България е постигане на висок темп на икономически растеж. Това изисква върховенство на закона, икономическа свобода, ниски данъци и микрополитики, които насърчават предприемачеството, инвестициите и развитието на човешкия капитал. Правителството може да отключи потенциала за растеж и да даде сериозно увеличение на доходите като въведе нулево облагане на реинвестираната печалба и намали значително осигуровките. Нито отстъпка от няколко стотинки в горивата, нито по-ниско ДДС за парното, или дори нулево за хляба са такъв стимул. Само повече капитал и технологии в частния сектор, подкрепени от образована и мотивирана работна сила ще гарантира сближаване на доходите с по-богатите европейски икономики.
От Институт за пазарна икономика
