Западните Балкани - между интеграцията и фрагментацията

Ако България може да задава тон в ЕС и НАТО, то това е в региона на Югоизточна Европа и Черноморския басейн

Политическата криза в Република Македония логично върна в полето на политическото внимание, но и на геополитическия анализ, ситуацията в Западните Балкани като цяло. Днес, над две десетилетия от началото на новите обединителни процеси в Европа, със съжаление трябва да констатираме, че повечето страни от района не само стоят още в предверието на обединена Европа, но и периодично възбуждат спомени от стари и страхове от нови напрежения и сблъсъци, екстремистки изригвания и фрагментационни уклони.

Почти навсякъде стои въпросът за това, което някои наричат „недовършено помирение“. Разделителните линии вътре в самите държави не са преодолени. Междуетническото съжителство едва се крепи. Ислямската радикализация е реален риск. Политическият диалог, гражданските свободи и социално-икономическото развитие не са в подем. Демокрацията преживява криза. (Етно-)националистическата риторика, езикът на омразата, авторитарните тенденции се разпростират.

Нараства усещането за несигурност. Източниците на напрежение и горещите точки не са премахнати. Отношенията между Сърбия и Косово продължават да са в задънена улица. Тежката политическа криза в Македония заплашва да прерасне в междуетнически конфликт. Нарастващата етническа поляризация и центробежните сили в Босна и Херцеговина поставят под въпрос Дейтънското споразумение и дори връщат към живот някои елементи на ситуацията преди Дейтън. Сърбия е в перманентна предизборна ситуация. Съмнително е състоянието на европеизацията на Черна гора. Неразвитостта става преобладаващо състояние, нарастват съмненията в жизнеспособността на някои държави.

Всичко това затруднява европейската интеграция, но представлява само едната страна на монетата. От другата й страна стои Европейският съюз. Не е пресилено да се каже, че той до голяма степен е застинал на кота 2003, когато в Солун Европейският съвет прие Дневен ред за Западните Балкани. Оказа се, че политическата воля за отваряне на „европейска перспектива“ не е достатъчна предпоставка за нейното реализиране. Години наред върху региона се налагат едни и същи шаблони, а ситуацията се променя постъпателно, нестабилността от миналото се завръща. ЕС в много случаи се движеше след събитията, подхождаше с двойни стандарти, показваше неспособност да решава проблемите. Вместо да присъства много по-активно и да действа по-ефективно в района, той предимно наблюдаваше и поучаваше. Стигна се даже дотам през 2016 г. Европейският съвет за първи път да не излезе със заключения за страните кандидатки.

Вследствие на всичко това „европейската перспектива“ стана доста мъглява, някои започнаха да се озъртат за алтернатива. Или ако не алтернатива, то поне част от възможно решение - засега само в икономически план, но знае ли човек... Съвсем естествено би било вакумът, оставен от ЕС, да възбуди апетита на други сили и да засили тежестта им в района. Правилно описва ситуацията един от най-добрите европейски познавачи на Западните Балкани, словашкият министър на външните работи Мирослав Лайчак: „... В последно време ЕС изостави района и резултатът, който виждаме, е отслабване на проевропейските сили в страните и отваряне на пространство за други играчи...“. Трябва да се възвърне доверието в процеса на разширяване, посочва той, „... да престанем да се правим, че предлагаме европейска перспектива, а страните да престанат да се правят, че са сериозно ангажирани с реформите“.

Западните Балкани са своеобразен анклав в ЕС и ставащото там не може да няма преки последици за самия съюз. Нестабилността на региона, организираната престъпност, бежанската вълна и имиграционният натиск представляват риск за общата сигурност. По думите на един лидер от региона Западните Балкани нямат собствени „инструменти за самостабилизация“. Единственият начин е те да бъдат включени в общност, която притежава такива инструменти, т.е. ЕС. Като се имат също предвид напрегнатите отношения на глобално равнище, реална е и опасността от ново разделение на сфери на интереси и влияние и дори, не дай боже, от превръщане на региона в арена на конфронтация между големите световни играчи. Затова Западните Балкани трябва да бъдат стратегически приоритет за ЕС.

Балканското турне на Могерини през март беше добра начална стъпка. Дано обаче тя да е разбрала правилно реалностите и проблемите на място, защото изразеният от нея оптимизъм от „огромната подкрепа и доверие в ЕС“ не се подкрепя убедително от фактите. В Сърбия например за малко повече от пет години 60-70-процентната подкрепа на членството в ЕС се е стопила до 44%, а противниците на присъединяването са достигнали 42% от населението на страната. В Македония от 96% през 2008 г. подкрепата е спаднала на 71%. Позитивен факт бе включването на темата за Западните Балкани в дневния ред на срещата на върха на ЕС на 9 март. Вярно, въпросите бяха обсъдени по време на вечеря, а Заключителната декларация не отиде отвъд поредно потвърждаване на „европейската перспектива“. Очевидно инерцията на нефокусиран интерес и заоблени послания тепърва трябва да се преодолява. Малък бонус бе, че Юнкер донякъде смекчи изявлението си от 2014 г., че в рамките на неговия мандат ново разширяване няма да има.

За България бъдещето на Западните Балкани е въпрос от изключително значение и поради това трябва да бъде приоритетно поле на външнополитическата ни дейност. И въобще, ако някъде можем, или поне можем да се опитваме да задаваме тон в ЕС и НАТО, то това е в региона на Югоизточна Европа и Черноморския басейн. За съжаление, през последните години не само не сме активни, но и някак си сме се изолирали от регионалната проблематика. Накъде трябва да бъдат насочени усилията ни като държава? На първо място, към подобряване на политическия климат в отношенията със съседите като цяло, установяване на редовен диалог на високо и най-високо равнище, съживяване на някои от регионалните формати, задълбочаване на сътрудничеството в съществуващите регионални организации. Второ, по-активно сътрудничество между държавите членки на ЕС и НАТО и страните от Югоизточна Европа с цел връщане в дневния ред на двете организации въпроса за разширяването към Западните Балкани. Разбира се, ако съответните държави изпълняват установените критерии. Трето, завоюване от Югоизточна Европа на свой единен и силен глас в рамките на ЕС и НАТО, особено в областта на сигурността.

В такава обстановка България ще поеме за пръв път нелеката задача да председателства Европейския съвет. Мнозина се питат дали тя ще се възползва в пълна степен от възможностите, които й предоставя председателството, за да се опита да наложи в дневния ред на ЕС въпроси от непосредствено значение за нея. Един от тях е да се рестартира и ускори процесът на разширяване, да се набележи по-силно политическо и икономическо присъствие на ЕС на Западните Балкани, съюзът да се ангажира с търсене на решения на базисните проблеми на модернизацията и развитието на страните от региона на мястото на досегашната практика на проверки и оценки на „напредъка“. Западните Балкани задължително трябва да бъдат включени в дебата по Бялата книга на Юнкер за бъдещето на Европа, който би могъл да кулминира със среща на върха специално по проблемите на региона. Такова предложение има, защо да не го реализира България по време на своето председателство? След Солун 2003 идва времето за София 2018.