Как станах дипломат

Бях дълбоко възмутен от безотговорното поведение на българската държава

Македонизмът бе разобличен като рожба на Коминтерна, т. е. политическо творение, наложено по конюктурни политически съображения

Никога не съм имал намерение да пиша лични спомени. Трудно е човек, според мен, да пише за себе си. Разразилите се остри спорове с македонистите от Скопие и особено продължаващата десетилетия от тях безочлива кражба и груба фалшификация на българската история ме провокират обаче да споделя някои епизоди от своя научен и професионален живот, имащи отношение към тази проблематика.

1968 година! Излиза от печат кратката брошура на БАН по Македонския въпрос, която предизвиква шок и гняв сред българската общественост. Мнозина се питаха: защо повече от две десетилетия се е мълчало по този въпрос? Защо е скривана истината от българския народ за свирепия режим и геноцида, извършван от Титовите сатрапи над нашите сънародници във Вардарска Македония? Кой има интерес да се премълчават чудовищни престъпления, които са без аналог след Втората световна война в Европа? Особено възмутени и гневни са българските граждани, които имат роднински връзки или корените им са от Македония. Те недоумяват от отричането на една безспорна историческа истина - хилядолетното българско национално съзнание на преобладаващата част от населението на географската област Македония.

За тях връх на наглостта и гьонсуратлъка на македонистите са претенциите им за „македонско“ национално малцинство, обхващащо почти двумилионната емиграция от Вардарска и Егейска Македония. А всеизвестен исторически факт е, че тази огромна бежанска вълна намира единственото спасително място в свободната част на Отечеството - България, където бежанците са приети като равноправни граждани на българската държава. Лично аз, чийто родоначалник е от македонския край, също бях втрещен от зверската разправа с нашите сънародници край Вардар и дълбоко възмутен от безотговорното поведение на българската държава и мълчанието u за извършващото се над македонските българи и то в близост до нейните граници. Впрочем, основоположникът на големия Величков род - Величко, т. е. прадядо ми, идва от Егейска Македония и се заселва в с. Кондофрей, Радомирско, носещо името на един от пълководците на Четвъртия кръстоносен поход - Конт дьо Фре, станал съюзник на цар Калоян.

Шокиращата информация, изнесена в изданието на БАН, провокира и активен обществен дебат. А пред мен тя постави трудния въпрос: с какво мога да помогна в отстояването на една историческа истина и да защитя българската национална идентичност на моя род. Според колеги юристи най-добра възможност дава една позиция на сътрудник в Министерството на външните работи. Но тъй като постъпването на работа в това ведомство е особено трудна задача, ми бе препоръчано да кандидатствам в Дипломатическата академия в Москва. А след нейното завършване, шансът да бъда назначен в МВнР е по-голям.

Макар и доста скептичен, реших все пак да направя опит и депозирах заявление до министъра на външните работи. Само след няколко дни за моя най-голяма изненада ми бе съобщено от отдел „Кадри“, че от девет кандидати за академията министър Иван Башев е утвърдил само трима, сред които и моята кандидатура. Наред с оформяне на документите за пътуване ми бе наредено в тридневен срок да представя в министерството тема на дипломна работа, която се защитава задължително в края на следването. След обсъждане с моя приятел историка, тогава асистент, Николай Генчев и проф. Кутиков, преподавател по международно право в СУ „Св. Климент Охридски“, решихме темата да бъде: „Международноправни аспекти на Македонския въпрос“.

Още на следващия ден я представих лично на началник „Кадри“ на МВнР. След прочитането u разбрах, че бе видимо смутен. Стана прав, погледна ме и строго попита: „Величков, Вие знаете ли къде отивате да учите? При съветските другари с тази тема?“. Отговорих кратко: „Да, зная! И съм убеден, че като наши приятели те са длъжни също добре да познават този болезнен за българския народ проблем“. Кадровикът обаче не отстъпва: „Величков, защо предлагате толкова деликатна и неподходяща за Москва тема, когато има толкова много интересни въпроси, които можете да разработите, като например „Българо-френски културни отношения“ или „Консулските отношения на балканските страни“. Отговорът ми бе твърд и категоричен: „Тези въпроси не ме вълнуват. Аз като евентуален бъдещ сътрудник в министерството искам да работя именно по тази проблематика. Ако прецените, че това е тема, която се приема като табу, аз ще оттегля своята кандидатура за Дипломатическата академия“.

Давах си сметка тогава, а и по-късно, че държанието ми не беше никак дипломатично. Но аз бях все пак прокурор - професия, която бе оформила това достойно поведение и към която изпитвах огромно уважение и не търсех на всяка цена да вляза и да се приютя в дипломатическото ведомство. След безкомпромисно твърдата ми позиция кадровикът вдигна рамене и с примирителен тон заяви: „Добре, щом държиш на твоята тема аз ще докладвам на министър Башев, макар че се съмнявам той да я приеме“. След два дни на телефона в Перник ми се обажда лично началник „Кадри“ и с приповдигнат тон ми съобщава: „Другарю Величков (вече мина на „другарю“), да Ви съобщя радостната новина. Министър Башев утвърди темата на Вашата дипломна работа и каза „е от този кандидат ще израсне добър дипломат“.

А същността на защитата на тази тема бе да се разкрие поредното смазващо свидетелство, че не съществува международен многостранен или двустранен документ в историята на международните отношения, в който да се споменава за някакъв македонски етнос. Нещо повече - навсякъде в тях се твърди, че от хилядолетия преобладаващата част от населението на трите части на Македония е българско. За научен ръководител по темата в академията бе определена проф. Лидия Мажорян, голям специалист по националните и малцинствени въпроси. Първият въпрос, който ми зададе при запознанството бе: „Кой Ви задължи да разработвате такава тема? На Вас известно ли е, че който се е хванал с Югославия, е приключил неудачно с научната си кариера?“. На твърдия ми отговор, че темата е мой личен избор, тя беше доста изненадана.

Според изискванията на Дипломатическата академия обемът на дипломната работа трябва да бъде над 180 страници, т. е. колкото е този на дисертационен труд. Самата защита се провежда в края на двугодишния период на обучение пред държавна комисия, оглавявана от зам.-министър на външните работи на СССР. Интересът към моята тема бе огромен.

Двете официални рецензии и няколкото изказали се дават много висока оценка на съдържанието u. Най-силно впечатление направи словото на проф. Деборин, личен съветник по външна политика на Й. В. Сталин. „Трябва да поздравим колегата Величков за куража и доверието да сподели този болезнен за българския народ въпрос. Кой ако не ние, съветските приятели, трябва да знае, тази въпиюща историческа несправедливост - разпокъсването на един народ с изключителен принос в човешката цивилизация“, бе част от казаното от проф. Деборин. Единодушната оценка на дипломната работа от държавната комисия е отличен.

Месец юни 1970 г. един от най-авторитетните научни световни центрове по международни отношения приема по категоричен начин една безспорна историческа истина. А македонизмът бе разобличен като рожба на Коминтерна, т. е. политическо творение, наложено по конюктурни политически съображения, за да се съхрани кралска Югославия, като преграда на Балканите срещу Нацистка Германия. Денят на защитата беше един от най-щастливите моменти в живота ми.

Оценката на дипломната работа бе всъщност признание не толкова на моя труд, колкото на българската справедлива и неоспорима позиция по Македонския въпрос. След завършване на Дипломатическата академия и специализация в Лондон, претенции към моята кандидатура за работа в МВнР имаха два отдела - „ООН“ и „Балкански страни“. Последният надделя.

Попаднах в секция „Югославия“. Това назначение определи за десетилетия професионалната ми и научна кариера. Работата си като дипломат и университетски преподавател по международни отношения съчетавах с активна публицистична дейност и научно-прогностични анализи. Това съм правил с твърдото убеждение, че българската общественост задължително трябва да бъде информирана за заплахата, която грози България от страна на македонизма.