Клета политическа клетост

Политиците се държат като малки деца, които делят не държавата, а играчките в детската градина

Напоследък колкото повече гледам какво се случва на политическия терен, толкова повече почва да ми се иска да бях незрящ, а не неходещ. Както казваше Хелън Келър, единственото по-лошо от това да си сляп е да имаш зрение, но да нямаш визия. В български условия политическите ни крамоли ме карат да търся някоя по-остра вилица, на която да си забия главата. То, бива безочие, то бива неподплатено самочувствие, то бива редници с маршалски жезли в торбите, то бива чудо, ама такова нещо не бива просто.

Трябва да си даваме сметка в какъв скеч на Монти Пайтън живеем. Как иначе да преживеем новинарското заглавие, което звучи горе-долу така: “Разследващ журналист извади пистолет на данъчен, той му надра главата”? Остави ги Монти Пайтън, Мел Брукс следва да направи български римейк на “Робин Худ: Мъже в чорапогащи”, но може да не е история за Робин Худ и неговите чорапогащи, а за някои български политици и общественици и белите им гащи.

Добре, какво пък толкова е станало, ще си кажат някои. И ще им отговоря - станало е това, че нищо не става. А и мнозина от бърборинковците по плакатите за предстоящите избори също не стават, милите. Ето, да дадем примери за абсурдности, които ни заобикалят, да не каже някой, че сме голословни. Едната абсурдност е, че имаме ситуация, в която шефка на Митниците и главен секретар на МВР са били притеснително близки с обвинени за контрабанда. Това главен секретар и директорът на Митниците да имат приятели контрабандисти е като ръководител на полицейски отдел за борба с педофилията да е близък приятел с педофили. Същото е. Но вместо да се скрият тия хора, те заемат пози на някакви герои, едва ли не. А пък какво да кажем за бившия вътрешен министър, пак опасно близък до същите лица, който излезе доста лабилен и започна да се бие с журналисти в парламента, когато му задават неудобни въпроси? Нервничък изглежда, недоспал. Не издържа на напрежението, клетият.

А как да коментираме онова интервю на Кирил Петков при Сашо Диков? Не ми стигна капацитетът да изтърпя цялото интервю, някъде към преди средата се предадох. Но това, което чух, беше впечатляващо. Както каза една приятелка във Фейсбук, Кирил Петков се държа като Алиса в Страната на чудесата, която е попаднала без да иска на напълно непознато за нея място. Казва Кирил Петков как не бил подозирал, че да се прави политика било трудна работа. Ти да видиш и прозрение.

Този човек е бил премиер, ей Богу. Говорехме ние, още когато се появиха хората от тази групичка, че един от най-големите пороци на българската политика е, че постоянно сме склонни да дадем властта на лаици. Политиката е сериозен занаят, изисква сериозен подход и сериозен опит. Не може да се учиш в движение. Никога не бихме допуснали дилетант да ни оперира, но като дойде дилетант да ни управлява и ние сме такива “Ето ти държавния печат и ключа от хазната, сполай!”. Не го разбирам тоя саморазрушителен импулс.

А другото ляво, не либералното, а онова, да го наречем по-традиционно ляво, виждате ли какво се случва? БСП издигна Ваня Григорова за кмет на София, тя загуби, после БСП рече, че то основно тя била издигната от Георги Първанов и Румен Петков. “Левицата” реши, че Ваня Григорова може да им е ракета носител. Уви, не си познават ракетата, та сега им се налага да научат урока по вредността да се предовериш на хора, които слабо познаваш. Сега Ваня Григорова и Мая Манолова ще се борят за лявата любов, биейки се с всички други в този пренаселен терен. Впрочем, забелязвам с удивление какво стълпотворение от мераклии за включване в европейските институции наблюдаваме от страна на русофили, които на всеки кръгъл час ни обясняват как Европейският съюз се бил разпадал. Ама, като се разпада, вие, драги, защо така тичкате натам? Да не би да е за едната сочна заплата? Общо-взето, всички са атеисти, докато не почне да пада самолетът и всички са социалисти, докато не почнат да изкарват пари.

А знаете ли кое е още по-весело? Имаме още месец и половина от тоя цирк, докато минат изборите. А после циркът само ще продължи с нови или стари играчи на манежа. Още не е започнала кампанията официално, а ние вижте на какви неща ставаме свидетели. Чак нямам търпение да видя какво още ще ни разочарова политическата ни общност. Просто толкова затъна държавата в последните няколко години, че ако не беше Европа и САЩ да ни ръчкат, отдавна да сме затънали в блатото на авторитаризма. Имаме тук хора с такъв уклон, ама за момента се сдържат. Или по-скоро ги сдържат, не знам кое е по-вярно.

Ако изоставим за момент горчиво-саркастичния тон на цялата тази статия и решим да сме сериозни, то трябва да сме наясно, че няма нищо хубаво за казване. Държавата ни е пред разпад, драги приятели. Това е обективната истина.

Политиците се държат като малки деца, които делят не държавата, а играчките в детската градина. Такова цялостно вдетиняване не съм виждал никога. Няма сериозност, няма солидност, няма спокойствие, няма ведрина. Политиците си гледат в пъпа, карат се помежду си, а ние се оправяме кой, както намери. Това е рецепта за упадък и разпад. Няма държава, която да е оцеляла, след като е завладяна от такъв унищожителен нихилистичен импулс. Сякаш се опитваме сами да саботираме собственото си развитие. Няма друго обяснение защо продължаваме да вкарваме нелепости в политиката и после да сме все изненадани, че резултатите са нелепи. Какви да са? С такива участници, такива резултати.

Ако има добра новина от цялата тази клета политическа клетост, която ни залива отвсякъде, то тя е, че изход има. Можем да спрем да живеем по този безумен начин. Просто трябва да си опичаме акъла на избори. Хей ги, почти са дошли. Нека този път, по изключение, да гласуваме за политики, а не за политици. Да гласуваме за принципи, а не за това кой ни е по-симпатичен. Първо, нека проучим програмите на партиите и второ, и далеч по-важно, нека им държим отговорни след като сме ги избрали. Постоянно ме спират хора на улицата, които ме четат или гледат тук-там, за да ме питат „кога ще се оправим“. Винаги им отговарям така - „Вие кога последно държахте сметка на човек, когото сте избрали?“. Отговорът винаги е „никога“, следващ извинителното „ама една птичка пролет не прави“. Да, така е. Но една птичка може и да не прави пролет, но може да пее. Да почнем повече да пеем, може пък да докараме пролетта. Иначе ще си живеем във вечна политическа зима и ще продължаваме да се чудим защо така.