Книга за славата на Българската империя

Почти 700 страници и над 200 цветни илюстрации, представящи изключително изображения от епохата

Понятието „цар“ е пославянчена и съкратена форма от приетата от латински титла „цезар“, „цесар“

Премиерата на „книгата на живота” ми „Великите владетели на Второто българско царство” се състоя на 20 март в хотел „София Балкан Палас“. Прекрасното издание на Издателство „Сиела” е спонсорирано от Българска консултантска организация. Благодарение на това книгата придоби уникален вид от почти 700 страници и над 200 цветни илюстрации, представящи изключително изображения от епохата. Премиерата бе уважена от над 200 души, сред които вицепрезидентът на България Илиана Йотова, президентът на България за периода 2002-2012 г. Георги Първанов, председателят на Комисията по култура към Народното събрание Тома Биков, много депутати, професори, кметове, бизнесмени, граждани.

Препълнената зара на „София Балкан палас” при премиерата. Вицепрезидентът на България Илиана Йотова и президентът за периода 2002-2012 г. г-н Георги Първанов уважиха представянето.

При представянето се говори по различни въпроси, засягащи бурната история на България през ХІІ-ХV в. Като червена нишка обаче непрекъснато се достигаше до въпроса – защо наричам средновековното Българско царство - Българска империя. Поради това искам да публикувам част от книгата, в която обяснявам този въпрос.

През 1930 г. в Лондон излиза книгата на известния британски историк сър Стивън Рънсиман „The History of the First Bulgarian Empire“ („История на Първата Българска империя“). Вероятно за мнозина такова понятие звучи необичайно и твърде предизвикателно. Защото хората са свикнали с този термин да се определят могъщите империи на римляните, на французите при Наполеон Бонапарт, на британците в периода на кралица Виктория или на русите по времето на Пьотър І и Екатерина Велика. Някак си политическата съдба и границите на днешна България не отговарят на подобно понятие. Тук се забравя, че в Европа има и по-малки държави, които са наследници на велики империи. Австрия, например, притежава днес по-незначителна територия от България, а от нейната имперска история е минал едва век.

Ако се погледне дори само титлата на българските владетели ще се види, че тя коренно се отличава от тази на другите европейски господари. Върху пъстрата политическа карта на стария континент през средновековието се откриват безброй крале, князе, херцози, воеводи, банове. На Изток и на Запад се открояват две империи – Източната Римска империя, известна днес повече като Византия, и тази на франките, която ще бъде наследена от Свещената Римска империя1. На Балканите през повечето време до ХІV в. водещ фактор е една държава и това е Българското царство. Едва в средата на това столетие и в епохата на най-голямата мощ в цялата си история сръбските владетели приемат царска титла, която само след няколко години им е отнета. Когато в ХІХ в. двете държави най-сетне се освобождават от турска власт, Сърбия остава кралство, докато едно от най-големите постижения за младата българска държава е възвръщането на царското достойнство през 1908 г. Русите достигат до царската титла чак в ХVІ в. при могъщия владетел Иван Грозни и за цяла Европа тя е равносилна на императорската.

Сър Стивън Рънсиман не допуска грешката, правена често при преводите на чужди езици. Там титлата „цар“ се предава със съответното понятие за „крал“ в различните страни – rex, roi, king, König. Учените отдавна са отбелязали, че правилния превод е imperator, empereur, Kaiser. Впрочем в кратки периоди българските владетели са били и крале, което ясно е отбелязвано в изворите. Така след освобождението от византийска власт в края на ХІІ в. Калоян първо получава кралската титла от Рим, а после светът признава и царското достойнство на българските монарси.

Понятието „цар“ е пославянчена и съкратена форма от приетата от латински титла „цезар“, „цесар“. Тя е един от главните епитети, обозначаващи достойнството и самодържавието на римските императори. Според арабския автор от Х в. Ибн Хордадбех с гръцката транскрипция „кесар“ във Византия народът наричал императорите. Тук е интересно да се отбележи, че при германците също се съхранява титлата „кайзер“ за представяне на императорската власт. В славянската литературна традиция римският и византийският императори са означавани като „цезари“ или „царе“. Ето защо създадената от българите титла „цар“ означава пряко „император“. Но тя се появява в официалната документация едва в ХІІ-ХІІІ в. През Х в. могъщите български владетели приемат направо титлата „василевс“, главното византийско понятие за единния и самодържавен римски император.

Желанието на българските владетели да се утвърдят като императори прозира още при разширяването на държавата чак до Средна Европа при езическите ханове Крум и Омуртаг в началото на ІХ в. Политическата концепция обаче придобива завършен вид при Симеон Велики (893-927). Получил високо образование в Константинопол, той е бил отлично запознат с геополитическите възгледи от епохата, според които в цивилизования свят може да има само една-единствена империя. Идеята е блестящо осъществена от римляните, създали грандиозна централизирана държава.

С утвърждаването на християнството като официална религия, унификацията добива тотален характер, като безспорен лидер след V в. е Източната Римска империя или Византия. Първият пробив в системата е извършен от краля на франките, Карл Велики. В 800 г. той използва противоречията между църквите на Рим и Константинопол и е провъзгласен от папата за император. В края на същото столетие се появява вторият кандидат и това е Симеон Велики. Неговата мечта е България да измести в света Византия, а самият той да стане легитимен римски император.

Великият цар многократно унижава гордата Римска империя и създава необятна държава, простираща се от река Днепър до днешна Будапеща и от Карпатите до Пелопонес. Легитимност обаче постига неговият син Петър І (927-965), който е признат официално от Константинопол и останалия свят за „император”. Това самочувствие се запазва и при цар Самуил при неговите епични войни с Източната Римска империя в края на Х и началото на ХІ в. То е основополагащо и за монарсите на Второто българско царство, които в кореспонденцията си с папите, западните крале и византийските василевси не пропускат да подчертаят своя славен произход от първите български императори. И не случайно при Иван Асен ІІ България достига площ от над 400 000 кв. км и се простира на три морета, подобно на империята на Симеон Велики!

Имперското самочувствие не се ограничава само с титлата. За да се определи една държава като империя са необходими множество икономически, политически и културни показатели. Не случайно империите загиват не толкова от вражеско нападение, колкото, когато са изчерпили цялостно своя потенциал. С всички условности обаче тези периоди несъмнено са ярки еманации на един народ. При цялото си понижено самочувствие в последните години, българите трябва да знаят славната история на своята средновековна империя. А нейното начало се губи във вековете, много преди повечето европейски народи въобще да са се появили на картата!