Когато историята не е учителка на политиците

Позволяваме на злободневието да се намесва в академичните трудове

Няма такова нещо като „Първа национална катастрофа“ през 1913 г., даже напротив, би трябвало да се радваме, че получаваме освен територии тогава, днешни четири южни български области и излаз на Бяло море

Историята е учителка на живота. Това не го е казал Божидар Димитров, а още древните римляни. И се смята за една от основните функции на историята. Но много често, когато злободневието от политиката навлезе в историографията и стане трайна величина, историците объркват, волю-неволю, както политиците, така и целия български народ. В нашата история могат да се посочат много такива примери. Един от тях са прочутите „национални катастрофи“. В учебниците по история и в академичните трудове могат да се срещнат понятията „Първа“, „Втора“ и Трета национална катастрофа“. Един колега журналист, лека му пръст, наскоро преди да почине издаде книга, за „шестте“ национални катастрофи на България. Как ги измисли толкова много – един Господ знае! Не съм чел книгата, защото знам, че такова нещо няма.

Кога се появява терминът „национална катастрофа“? Както казах, появява се като резултат от злободневието на политическите взаимоотношения. Първи го хвърля в общественото пространство земеделският лидер Никола Генадиев, който обявява Междусъюзническата война от 1913 г. за Първа национална катастрофа. Втората национална катастрофа е разбира се, Първата световна война. Третата я измислиха комунистите, за управлението на цар Борис ІІІ. За Четвъртата, Петата и Шестата, знае само починалият колега.

Но да помислим малко, какво означава „национална катастрофа“. Самото съдържание на термина подсказва, че една „нация“, трябва да е „катастрофирала“. Да е загинала. Да я няма. В резултат на някакви войни, вътрешни размирици или природен катаклизъм, да изчезне. Както са изчезвали множество нации в световната история. Българската нация не е изчезнала при нито един от тези случаи, които характеризираме като „катастрофи“. Нещо повече – от някои от тях излиза уголемена, по-силна и възродена.

Да вземем за пример Междусъюзническата война. Бях още млад историк, когато един хърватски колега на международен симпозиум в Загреб ми каза, че ние българите сме кръгли идиоти. Защо, попитах го аз. А той ми отговори, „защото след тази война България, спрямо довоенната си територия, се увеличава с 25 000 квадратни километра и което е най-важното, получава излаз на второ море“, Бяло море. А основният ни съперник на регионална хегемония, Сърбия, дори тогава не успява да стане по-голяма от територията на България и не получава излаз на море. Последното ще получи вече като Югославия, чак след Първата световна война. И това наистина е така! Къде е тук катастрофата, когато увеличаваш територията си с 25 000 квадратни километра, получаваш втори излаз на топло море, неограничено от чужд контрол, както е Черно море от Босфора и Дарданелите?! Там, между другото, също увеличаваме територията си – от Китен до Резово, които до 1913 г. са били в пределите на Османската империя. Ясно е че няма „катастрофа“. Ако има такава, тя е катастрофа на нашите амбиции. Но да си имаме уважението – амбициите са едно нещо, възможностите - друго. А нашите амбиции тогава, да си признаем, са прекомерни. В териториите за които претендирахме, българите не бяха мнозинство от населението, какъвто лозунг бяхме издигнали, че заслужава да бъде определящ, при начертаването на новите граници на Балканския полуостров.

В началото на прехода ми попадна една книжка публикувана от Военното издателство, за засекретените до 1944 г. доклади на българските разузнавачи в Македония. Те бяха проверили областите, поверени им за изследване във всяко едно отношение – историческо, географско – и още тогава бяха написали в тези тайни доклади, че трябва да се отърсим от пропагандните статистики, които дават мнозинство на българите в редица региони на Македония. В Куманово например, населението е 50 на сто албанско, в Тетовско 80 на сто, Гостиварско - 90 на сто, в Дебърско, Стружко и Кичевско - около 60 на сто. Куриозното е, че в годините в които аз четях книгата, съотношението на населението още беше същото т.е. близо 100 години по-късно от тези доклади. Истината е, че сами се увличаме по своите собствени виждания, някои от тях наистина пропагандни – обявяваме ги за истина и когато претърпим неуспех, заявяваме „олеле, катастрофа“. Няма такова нещо като „Първа национална катастрофа“ през 1913 г., даже напротив, би трябвало да се радваме, че получаваме освен територии тогава, днешни четири южни български области и излаз на Бяло море, от устието на река Марица, до устието на река Места.

Да погледнем сега Първата световна война. Там претърпяваме наистина неуспех. Губим едни територии, които наричаме Западни покрайнини, губим и Беломорието. Всичко това се отразява тежко. Но България не загива, нито българската нация. Тоест няма „национална катастрофа“. И то благодарение на полу-диктаторското управление на Александър Стамболийски, България от 1922 г. вече има конвертируемост на лева. Той отново се превръща в прочутия „златен лев“ отпреди Балканските войни. Успяваме лека-полека да се отървем от изплащането на репарации. Даже получаваме заеми за настаняването на бежанци, които после не изплащаме, тъй като де факто ни ги опростяват. И само за 20 години българският народ е възстановен като брой на населението. Включително и като численост на армията, която е в основата на „Третата национална катастрофа“, с участието си във Втората световна война. Където е честно да признаем, че България се измъква „по терлици“. До 12 без 5 сме заедно с Хитлер и после гордо минаваме в антихитлеристката коалиция. И с цената на относително малко жертви – 13 000 убити български войници и офицери, които други армии губеха за ден на Източния фронт – ние загубихме за цялата война. България също така успява да запази това, което получава в началото на войната, през 1940 г., най-вече Южна Добруджа. Следователно няма и „Трета национална катастрофа“. България не претърпя и „четвърта“ по време на комунизма. В края 1989-а, началото на 1990 г. населението на България вече е най-голямото за цялата й история. Раждаемостта все още беше с положителен прираст – увеличавахме се с 6000-7000 души годишно. А като икономика – тя съвсем не беше цялата остаряла, социалистическа индустрия. Тридесет и пет на сто от заводите и фабриките бяха напълно модернизирани. И не случайно ги приватизираха за жълти стотинки, плащайки част от печалбите за публикации и говорене по медиите, че тази икономика е била губеща. Тя и сега е печеливша и направи много хора милионери, че и милиардери, българи, застанали на входовете и изходите на предприятията. Тоест и тогава няма „национална катастрофа“.

Сега наистина си я причиняваме, макар и бавно. Но вярвам че още сме способни да овладеем нещата и българският народ няма да изчезне, както мислят някои, че щяло да стане в близките 50 години. Важно е обаче да обръщаме внимание на значението на думите и да внимаваме за някои понятия от медиите, да не попадат в историографията. Още повече, че нашата е лишена от онези твърди основи, на които я бяха поставили до-Деветосептемврийските учени, на базата на типичната немско-руска историография. Повечето ни професори дотогава завършват или в Германия или в Русия. Затова и трябва да внимаваме, как и какви термини използваме.

Кратък пример за това е набиращата постепенно скорост реставрация на паметници на културата. Противниците й веднага издигнаха термина „бутафорни“ крепости, църкви и манастири. Независимо, че с изключение на една единствена – Пернишката крепост – всички други възстановени досега над 30 значими паметници на културата, се реставрират с естествения камък, с който са били първоначално построени. Явно някои хора са прекалено забързани, за да отворят тълковен речник и да видят значението на думата „бутафория“ – нещо имитиращо оригинал, изградено с леки материали – картон, стъкло, пластмаса. Което, както вече изтъкнах, не е вярно, но различни учени – професори, доктори, говорят за „бутафорни“ крепости и църкви. Това не е редно. И затова трябва много да се внимава, когато се употребяват определени термини, заради риска да прескочат от злободневието в академичните трудове и учебници.