Минските споразумения между пропагандата и реалността

Киев иска свикването на Нормандската четворка, което явно е последният му шанс да запази не толкова границите си, колкото държавността

В бележките са заложени капаните на невъзможността да бъде решен Донбаският проблем

Зимната олимпиада в Китай завърши, което отново върна с пълна сила темата Украйна. Предсказуемо беше подписването от руския президент Владимир Путин на указите за признаване на независимостта на Донецката и Луганската републики. Политическата реакция, мултиплицирана от медиите, надминава по динамика и неадекватност всички случващо се досега. Новият рефрен за нарушаване на Минските споразумения се превръща в крайъгълен камък за нарастващите по своята интензивност закани за икономически санкции, както от САЩ, така и от държавите от Европейския съюз. Москва си научи урока от преди 14 години след приключване на военния конфликт в Кавказ. Тогава тя забави признаването на Южна Осетия и Абхазия с десетина дни, в които беше обявявана за агресор. Полученият суверенитет от двете републики доведе до превръщането им в устойчива буферна зона между Руската Федерация и Грузия. Дали подобна ще е съдбата на Донецката и Луганската народни републики?

При новата ситуация в Украйна пропагандната машина на Запада и САЩ трудно може да излезе от капана, в който попадна. Колкото и да се повтаря тезата за нарушаване на международните принципи, създалата се ситуация с някои нюанси е идентична с политическите процеси, довели до необратимото нарушаване на грузинския интегритет през 2008 г. Днес също упорито се говори за запазване на украинските граници, но дали това е възможно, е вече друг въпрос.

Новото е, че мантрата за нарушаване от Москва на Минския меморандум от 19 септември 2014 г., на който се основават Минските споразумения, е издигната в основен аргумент за „лошата“ Русия. Проблемът с този документ е обстоятелството, че от датата на неговото подписване, той е удобен инструмент, с който всяка от заинтересованите страни, в които освен Русия и Украйна, влизат и присъединилите малко по-късно Франция и Германия (т. нар. Нормандска четворка) за формални дейности. Въпреки многобройните срещи и декларации, политическа и дипломатическа активност през изминалите години отсъства съществен напредък. За пореден път се доказва, че разликата между документите и политическата воля е огромна за решаването на проблеми, в случая свързани със съдбата на Донбас.

Какви са основните акценти на Минските споразумения, чиито коректно название е Комплекс от мерки за изпълнение на Минските споразумения? Известно е, че се състои от 13 точки, но удобно се изпуска факта, че са придружени с бележки, които са също много важни за разбирането на целия текст. В голяма част от точките са включени стандартните за военни конфликти изисквания за незабавно и всеобхватно прекратяване на огъня в отделните райони на Донецка и Луганска области, детайлно се описват различните видове военна техника, на какво разстояние тя трябва да бъде изтеглена с цел създаване на зона за сигурност, за размяна на военнопленници и заложници. Интересен факт е, че в документа постоянно се определят срокове за изпълнението на една или друга договореност. Тяхното спазване, а най-вече изпълнение би решило до голяма степен украинския проблем. Практиката обаче е доказала, че съзнателно се създават проблемни зони за сигурност, за да бъдат активирани в определен, свързан с плановете на различни външни сили, интерес.

Без съмнение ябълката на раздора е реализацията на основните точки от Минските споразумения, свързани с определяне и най-важното, осъществяването на въпроса за правното ситуиране на Донецка и Луганска области в административната стратификация на украинската държава. Още в 4-та точка от документа се уточнява, че „в първия ден след изтеглянето трябва да започне диалог за модалностите (начин на възприемане на информация за действителността - реална или виртуална) на провеждането на местни избори в съответствие с украинското законодателство и украинския закон „За временната организация на местното самоуправление в отделни райони на Донецка и Луганска области“.

В една от точките на споразумението се уточнява, че „незабавно, не по-късно от 30 дни от датата на подписването на дадения документ, да се приеме постановление на Върховната Рада на Украйна с посочване на териториите, върху които се разпростира специалният режим в съответствие с горепосочения закон“ въз основа на линията, установена в Минския меморандум от 19 септември 2014 г.

Тази точка от документа Украйна направи опит да реализира. Върховната Рада прие закон за специалния статут на Донбас през 2015 г., който свърза влизането му в сила с провеждането на местни избори. В същото време Киев настоя, че първо трябва да възстановят контрола над границата и след това да се проведат избори. Москва категорично не се съгласи.

В бележките на Минските споразумения са заложени капаните на невъзможността да бъде решен Донбаския проблем. Във всяка една от тях има конкретика ориентирана към взаимоотношенията между Киев и Донецка и Луганска републики на принципа на федерализма. Такава е например е бележката за право на езиково самоопределение. Не по-малко важна е и възможността за „участие на органите за местно самоуправление в назначаването на глави на органите на прокуратурата и съдилищата в отделни райони на Донецка и Луганска области“. Един от основните фактори за несъгласието на Киев да реализира процеса на автономия е „възможността централните органи на изпълнителната власт да сключват със съответните органи за местно самоуправление споразумения относно икономическото, социалното и културното развитие в отделни райони на Донецка и Луганска области“. През годините се забелязва едно намаляващо участие на Украйна в мярката, свързана с бележката за това, че „държавата оказва подкрепа на социално-икономическото развитие в отделни райони на Донецка и Луганска области“. Проблем за Киев се оказа и оказване на „съдействие от страна на централните органи на властта за трансграничното сътрудничество в отделни райони на Донецка и Луганска области“. Бележката за „създаване на отряди на народната милиция с решение на местните съвети с цел поддържане на обществения ред в отделни райони на Донецка и Луганска области“ е сериозна опасност за украинската държавност, която засилва опасенията, които вече са и факт, за невъзможността за осъществяване на контрол върху Донбас. Този проблем не може да бъде решен и чрез последната бележка от Минските споразумения свързана, с това, че „пълномощията на депутатите от местните съвети и длъжностните лица, избрани на предсрочни избори, назначени от Върховната Рада по този закон, не могат да бъдат предсрочно прекратявани“.

Последните години украинският казус спорадично се превръщаше в световна новина, а през последните седмици и дни - в залог за световен мир. Минските споразумения за пореден път доказаха, че международен документ, който обединява и мотивира действията на заинтересовани страни като Русия, Украйна, Германия и Франция, не може да бъде аргумент за решаване на конкретен проблем, особено с такава стратегическа важност като украинския. По-интересното, обаче е, че официален Киев иска свикването на Нормандската четворка, което явно е последният му шанс да запази не толкова границите си, колкото държавността. Не може да се елиминира и фактът, че Китай и Индия призоваха за сдържаност при оценките на руските решения и предполагаеми действия от ЕС и САЩ. НАТО едва ли ще се намеси, а Украйна и Грузия са вече извън стратегическите планове за разширяването на Алианса на изток. Става вече въпрос за съдбата на Украйна, а Русия вероятно ще бъде победител в тази надпревара с времето и обстоятелствата.