МПО и вдигането на желязната завеса

На 15 януари 1992 г. България първа в света признава независимостта на днешна Северна Македония

Бившата комунистическа власт не се интересува дали си комунист, социалист или капиталист в Македония, а да не си българин

Неизвестните нови борби на Македония

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

Желязната завеса олицетворява границата, която идеологически и физически разделя Европа от 1945 до 1990 г. на две отделни зони. В рамките на глобалното противопоставяне, двете системи са склонни да игнорират малките неправди и това се отразява пагубно върху македонския въпрос. Поради натиска на Москва, България до голяма степен губи ролята си на фактор за неговото разрешаване. Това е причината, когато Желязната завеса се вдига, София да се окаже неподготвена да отговори на новите предизвикателства, произтичащи от неизбежното разпадане на втората Югославия.

Развоят на събитията можеше да бъде много по-неблагоприятен, ако през този период Македонските патриотични организации в САЩ и Канада не бяха изиграли ролята на мост във времето, чрез който се пренасят автентичните идеи на движението за освобождение на Македония. МПО преминава през много сътресения и изпитания, но в крайна сметка успешно се справя с тях.

През 1982 г. Иван Лебамов става първият председател на МПО, който е роден в Америка. Заема този пост до 1994 г., но той и брат му Георги са активни и след това, поради което играят ключова роля в събитията, свързани с Македония. Иван Лебамов ползва български, но във форма, силно повлияна от неговия костурски диалект. Англоговорещото поколение изпитва нужда „Македонска трибуна“ да публикува все повече материали на английски, а МПО като цяло се „американизира“. По-късно Иван Лебамов заявява: „Вярвам, че моята визия за МПО постави началото на нова ера, която се стреми да се съсредоточи върху нейната модернизация“.

Въпреки извършените промени, организацията запазва идейните си основи, заложени от създателите си през 1922 г. Показателна е декларацията от 1987 г., приета на 66-тия конгрес на МПО, провел се в Синсинати. Тя е от 10 страници и до този момент никога на най-високите си годишни форуми македонските българи в Америка не са гласували такъв обемен документ. Като проследява периода след избухването на Балканската война, в него се констатира, че „след 75 години ситуацията в Македония и Балканите не се е подобрила. Нещата се влошиха. След Втората световна война комунистическите власти в Югославия продължават да налагат неприкрит национален и културен геноцид чрез безпрецедентна фалшификация на миналото. Македонските българи вече не са българи, а просто „македонци“. Югославската комунистическа философия на историята създаде нова, досега несъществуваща националност... Предвид тези събития и грешки от миналото, както и поуките, които извличаме от тях, делегатите на 66-тия годишен конгрес на МПО в САЩ и Канада призовават всички граждани, институции и правителствени органи, занимаващи се с правата на човека и свободата, да упражняват своето влияние за предоставянето на основни човешки права на българите в Македония. Нека българите в Македония имат право на собствени училища и църкви, където могат да учат и да говорят на език по техен избор. Да им се позволи да имат свои собствени вестници и публикации“.

Иван Лебамов проявява огромен интерес към започналото в Източна Европа през втората половина на 80-те години преустройство. На 21 септември 1989 г. „Македонска трибуна“ публикува приветствие от Културно-просветния клуб „Гоце Делчев“ в София, който се опитва да възстанови дейността на забранените след 1944 г. бивши македонски братства. На 19 октомври същата година органът на МПО помества и Декларацията за основните принципи на гласността и преустройството в България, прочетена от Желю Желев по радио „Свободна Европа“. Падането на режима на Тодор Живков е посрещнато с радост и е отразено на първа страница на „Македонска трибуна“. През последвалия период вестникът публикува все повече писма, пристигащи от България и тогавашната СР Македония. Членове на МПО започват да посещават София и Скопие, дават интервюта за местни медии. МПО е особено обнадеждена от факта, че на 15 януари 1992 г. България първа в света признава независимостта на днешна Северна Македония. Във връзка с тази нова дейност Иван Лебамов заявява: „беше необходима визия, за да достигнем извън организацията, да се срещнем с лидери от други македонски организации и да позволим посланията на MПO да достигнат до нашите хора в Европа чрез интервюта с „Битолски Вестник“ и скопската телевизия А1. Трябва да подкрепим демокрацията в Република Македония... Трябва да настояваме за отваряне на границите между България и Македония със социален, културен и интелектуален диалог, който ще засили връзките между тях“. През този период МПО има свои виждания за сближаването между София и Скопие и смята, че двете страни чрез партньорство могат активно да си съдействат за решаване на някои от наследените от миналото въпроси на Балканите.

Това е период на надежди, но и на появата на първите нови разочарования. МПО твърдо подкрепя отделянето на Скопие от Югославия, вярвайки, че по този начин се реализира заветната цел за създаването на свободна и независима Македония. В същото време продължаването от властта в Скопие на старата югославска политика поражда тревога. На 18 септември 1992 г. членът на ЦК на МПО Пандо Младенов и неговият брат Георги се срещат с македонския президент Киро Глигоров, пред когото заявяват желанието си да създадат в Скопие вестник на книжовен български език. След неговия отказ да подкрепи това начинание, те декларират: „Не възнамеряваме да хабим пари в такава опасна ситуация в страната“. През 1994 г. Иван Лебамов посещава България и Македония. Приет е от българския президент Желю Желев, но Киро Глигоров отказва да разговаря с него. Това е ясен сигнал, че властта в Скопие не желае МПО.

Въпреки това политиката на МПО за подкрепа на Скопие продължава и от следващия неин председател Борис Чалев, който заема поста през 1994 г. Той е запасен полковник на ВВС на САЩ с повече от 2200 летателни часа, дългогодишен служител в Пентагона и носител на редица държавни отличия. Осъществява редица срещи с американски политици, но най-големият му успех е на 14 юни 1996 г., когато е приет от американския президент Бил Клинтън и вицепрезидента Ал Гор.

Председателят на МПО Борис Чалев (в средата) с американския президент Бил Клинтън и вицепрезидента Ал Гор. Вашингтон, 14 юни 1996 г..

В Скопие обаче югославската практика на преследване на българите в Македония отново набира скорост. Поради това на 11 декември 1992 г. Иван Лебамов пише до президента Киро Глигоров: „До нашето внимание достигна фактът, че често се отричат човешките права на тези, които се смятат за българи... Нашето безпокойство е за тези македонци, които искат да се наричат българи и не могат да го направят без да са заплашени с арест“. Нещата стават още по-ясни когато през октомври 1994 г. „Македонска трибуна“ публикува писмо от Скопие, според което „УДБА има свои хора в МПО и знае всичко, което се случва там. Всяка стъпка на Иван Лебамов е била следена по време на неговата визита в Македония. Дейността на МПО във Форт Уейн без съмнение е наблюдавана“.

Най-ясно обобщение за случилото се през този период намираме в интервю от 2005 г. на Георги Лебамов за скопското списание „Капитал“: „Ние подкрепяме и желаем съществуването на македонска държава, но не сме доволни от формите, чрез които се изразява демокрацията в нея... Македонските политици просто не могат да се отърват от наследството от миналото. Уверявам ви, че те не мечтаят за пътя към Европа. Те все още смятат, че най-лесно се управлява, като се получават мнения или нареждания от Белград... Бившата комунистическа власт не се интересуваше дали си комунист, социалист или капиталист в Македония, за тях беше важно да не си българин“. Този извод продължава да бъде актуален и той трябва да бъде осмислен в България и от нашите евроатлантически партньори.