Най-новата френска република

Франция прескочи първото препятствие на президентските избори. И започна седмицата с дълбока въздишка. Крайната десница беше спряна, засега. Бъдещето на ЕС (поне в краткосрочна перспектива) е спасено. Не се изложиха пред света френските избиратели. Сега трябва да се справят със ситуацията, в която се озоваха почти без да искат.

За съвременните потомци на Волтер и Русо казват, че когато гласуват на два тура за президент, кмет, депутат - на първия го правят със сърцето, на втория с главата. В неделя несъмнено видяхме изпълнението на половината от поговорката. Изходът на втория тур на 7 май изглежда почти предизвестен. Тридесет и девет годишният, незаемал никога избираема политическа позиция Еманюел Макрон (23%) е на една крачка „Напред“ (както се казва сформираното от него политическо движение) от Елисейския дворец. Опонентката му от Националния фронт Марин льо Пен (21%) обеща да се бори с всички сили. В крайна сметка се озовава в един познат сценарий - точно преди 15 години баща й Жан-Мари стигна до балотаж срещу Жак Ширак, а тогавашният кандидат на социалистите и действащ премиер Лионел Жоспен завърши трети и призова своите избиратели да гласуват за идеологическия му опонент, за да спрат Льо Пен. Така и стана.

Но в това раздаване на картите срещу Марин льо Пен не стои представител на обичайното двуполюсно френско политическо статукво - на социалистическата партия и както в конкретния момент се наричат консерваторите, понастоящем „републиканци“. Кандидатът на първите - Беноа Амон, записа най-ниския резултат в историята на традиционната френска левица и почти достойно завърши пети. Че в сянката на Франсоа Оланд издигането на кандидат с харизмата на холна мебел (особено във Франция) е равносилно на ритуално самоубийство за социалистите - това предсказахме отдавна, но 6,8% си е направо маргинален резултат.

А за низвергнатия спасител Франсоа Фийон... какво да кажем?! Френските консерватори започнаха годината, предвкусвайки президентския пост. Всички прогнози в края на 2016 г. даваха бившия премиер Фийон за победител. И да не вярваш вече на социолози, хората по улиците го говореха на глас. Дори да не вкарваме „терора“ в уравнението, катастрофалното икономическо управление на Оланд - президента, изкарал цял мандат с най-нисък рейтинг в историята на демокрацията - даваше „по право“ на десницата победата на изборите за държавен глава. И оттам на парламентарните след месец и половина. Оказа се обаче в края на януари, че докато е бил на власт при президента Никола Саркози, Фийон бъркал често в кацата с меда. Блажели и роднините, а всичко покривали документално. Но не толкова успешно. И победата избяга. Пак третото място и 19% е някакво признание доколко отчаяно верни са избирателите на традиционната десница във Франция. Въпреки това сам флагманът на френската консервативна преса - вестник „Фигаро“, призна на първата си страница в понеделник: „Десницата е в нокаут“. Няма нужда да се залъгваме.

Със същите проценти като Фийон, но с с две десети по-малко, заради което получава четвъртото място, е кандидатът на крайната левица Жан-Люк Меланшон. С възхода на националистите на Льо Пен нямаше как да не се надигне и ответният „звяр“. При това с какви ли не каскади за младежта, като холограмни образи на Меланшон на няколко своевременни митинга в различни части на страната и т.н. Откровеният комунист също така куриозно печели първото място в мнозинството от френските отвъдморски територии, като бившите колонии Мартиника, Гвиана и Реюнион. Но това е то Франция. „Все си мисля, че мизерията ще тежи по-малко, ако съм на слънце“, пееше Шарл Азнавур в онази песен „Отведете ме“.

Меланшон е и единственият от анти-Льо Пен политиците, който все още не е призовал открито привържениците си да подкрепят Еманюел Макрон на балотажа на 7 май. Доколко и техните гласове ще са нужни, за да бъде реално спряна кандидатката на Националния фронт, е много относително. В двете седмици кампания преди вота, които предстоят, новоизпеченият политик Макрон, млада надежда на Франция, ще трябва да убеди десетки милиони сънародници, че е нещо повече от „просто по-малкото зло“. Всяка грешна стъпка или непредвидено обстоятелство, които могат да отчуждят неубедени или партийни избиратели до степен просто да не гласуват на балотажа, ще налива вода в мелницата на Марин льо Пен. Нейните гласоподаватели са фанатично предани. И да не очаква много да увеличи електоралната си база за 12 дни, Льо Пен неминуемо ще разчита на ниска избирателна активност като единствен сценарий за победа. Което на теория все още е напълно възможно.

Заради това топката е колкото у Макрон, толкова и у целокупния френски политически елит (минус фамилията Льо Пен, разбира се). Левите, десните и успоредните им политически формирования трябва хем да амбицират избирателите си да подкрепят Макрон, хем да ги подготвят за предстоящите през юни парламентарни избори. Паралелно с това Еманюел Макрон ще трябва много бързо да преобразува политическото движение „Напред“, което го издигна, да го превърне в действаща партийна структура. С визия, с която да убеди французите, че ще може да управлява страната в съответствие с обещанията си. А те бяха немалко и доста смели. Това ще наложи много сериозни тектонични размествания във френския политически живот, за да се сдобие евентуалният бъдещ президент с необходимото законодателно мнозинство в Националното събрание. Вариантът, в който Макрон ще разчита на парламент, в който няма собствена тежест, за да прокарва инициативите си, само допълнително ще забатачи и без това трудната ситуация.

Пълна каша, бихте казали - и с основание. Но народът, за който революцията е граждански рефлекс, вече пет пъти е пренаписвал разбирането си за република, за да отговаря на начина му на живот. Актуалният експеримент, в който се озоваха французите, най-вероятно може да бъде наречен „Република 5,5“. При всички положения, ако се издъни, следващият вариант е „шеста версия“ на френската държава. С което сигурно най-накрая ще настъпи звездният миг за Льо Пен.