Наука и пропаганда

Преди десетина дни в НБУ беше проведена дискусия върху резултатите от изследването “Антидемократичната пропаганда в България. Новинарски сайтове и печатни медии: 2013-2016 г.” на Фондацията за хуманитарни и социални изследвания - София (ФХСИ). В мащабното изследване на фондация HSSF, финансирано от фондация “Америка за България” с над 400 хиляди лева, по абсолютно безпринципен начин попаднаха като пример на антидемократична пропаганда статии на журналисти и външни автори на вестник “Труд”, критикуващи например налагането насила на бурки на жени. Стигна се дотам, че статии, възмущаващи се от кланетата на “Ислямска държава”, също се оказаха антидемократични, също както и критика на правителството. Още по-озадачаващо е, че сред антидемократите са поставени и текстове на “Дойче веле”, Наом Чомски, Оливър Стоун, Джо Стиглиц, всички те - препечатани в “Труд”. Потърсихме за коментар Емил Григоров, професор по философия в колежа “Гарно” и хоноруван лектор по философия и литература в университета “Лавал” в град Квебек, Канада.

Идеята на екипа на ФХСИ да изследва антидемократичната пропаганда в българското медийно пространство заслужава аплодисменти. Не бих казал същото обаче за начина, по който той е започнал да я осъществява. Намирам публикуваните резултати от първия етап на изследването „Антидемократичната пропаганда в България. Новинарски сайтове и печатни медии: 2013-2016 г.“ за незадоволителни от чисто научна гледна точка. Макар и ясно назован, предметът на изследване е немарливо определен. Както вече изтъкна доц. Димка Гочева, авторите на изследването не са се потрудили да уточнят какво разбират под „демокрация“ и, съответно, са допуснали да увисне въпросът за обема на понятието „антидемократична пропаганда“. Не е трудно да се подразбере, че техният изследователски фокус е бил настроен според вярването, че в наши дни единствената легитимна форма на демокрация е либералната демокрация, но това вярване е останало теоретично необосновано. Този пропуск пък е довел до недостиг на яснота и отчетливост при артикулирането на понятието „пропаганда“. Не се чувствам достатъчно компетентен, за да оценя детайлно количествената страна на изследването, но нейната научна стойност не ще да е много висока, като се има предвид, че няма как да се направят точни измервания на неточно определен обект.

Ако понятието „демокрация“ беше по-грижливо дефинирано, като се вземат предвид както неговата богата история, така и конкурентните начини, по които то се тълкува в наши дни, вместо произволното отъждествяване на демокрация и либерална демокрация, а оттук и не по-малко произволното свеждане на антидемократичната до антилиберална пропаганда, вероятно щеше да бъде логически изведена, а сетне и материално идентифицирана пролибералната форма на антидемократична пропаганда. До същия резултат може, разбира се, да се стигне и по обратния път, като се върви от явленията към тяхното теоретично обобщаване и категоризиране. Така или иначе, съвестният изследовател на антидемократичната пропаганда не би подминал ухаещи на либерализъм медийни послания от рода на „Бъди свободен!“, „Бъди себе си!“ и „Вземи живота си в ръце!“. Освен че са абсурдни, доколкото предписват императивно свобода, автентичност и самостоятелност, те биват най-често употребявани за пазарни цели и в ущърб на чувствата за социална солидарност и социална справедливост, изграждащи емоционалния скелет на демократичната политическа култура.

Същата критика може да бъде отправена и към еднозначното обвързване на антидемократичната пропаганда с популизма. Не че популизмът не е по самата си природа антидемократичен, но какво би бил той без неговия по-голям брат елитаризма? Отговорът е: нищо. Ако бяха посветили повече време и усилия на изучаването на историята и теорията на пропагандата, авторите на изследването щяха навярно да отчетат поне две неща: първо, че тя възниква като проект за ограничаване на властта на народа чрез манипулиране на неговите нагласи и мнения; и второ, че този проект е елитаристки и по рождение, и по същност. Тези две неща се подчертават от всички големи изследователи на пропагандата, от Токвил до Чомски. Още по-важно е, че те не се премълчават и от нейните родители. Ето например какво пише един от тях, Едуард Бернайс (1891-1995), в книгата си „Пропаганда“(1928): „Малцинството откри, че може да влияе върху мнозинството в духа на своите интереси. [...] При настоящата структура на обществото тази практика е неизбежна. [...] В миналото управляващите са били водачи и са определяли посоката на историята, като просто са правели това, което са искали да правят. Днешните им наследници [...] не могат да правят това, което искат, без одобрението на масите, и откриха в пропагандата едно все по-надеждно средство за получаване на това одобрение. Пропагандата, значи, има хубаво бъдеще.“

Днес, след близо сто години, сме длъжни да признаем, че Бернайс не е бил лишен от пророческа дарба. Навсякъде по света икономическите и политическите елити контролират почти изцяло медийното пространство и според нуждите на деня определят баланса между популистки и елитаристки пропагандни послания. Това, което функционира като идеологическа непроменлива в основата и на двата вида послания, е схващането, че обществото е сякаш по природа разделено на елит и маси, или - за да го кажа на един наложил се напоследък в България жаргон - на по-качествен и по-некачествен човешки материал.

Чест прави на авторите на изследването, че са идентифицирали някои клишета на популистката антидемократична пропаганда и че са претеглили тяхната тежест в българското медийно пространство. Но резултатът от тази нелека работа олеква на фона на отсъствието на анализ на различните регистри на употреба на разпознатите от тях като клишета думи и изрази. Изразът „продажни елити“, например, може да бъде употребен както като пропагандно клише, така и като момент в разгръщането на аргументирана критическа теза. Същото важи и за изрази от рода на „глобален международен ред“, „международен правов ред“, „ценности на либералната демокрация“, „меритократична легитимност“, „евроатлантически ценности“, „цивилизационен избор“ и т.н. Само че читателят на изследването остава с впечатлението, че тези последните са единствено и само елементи от семантичната структура на едно незасегнато от пропаганда гражданско съзнание. Мисля, че това е илюзия. А колкото до включването на десетки сериозни критически публикации в придружаващия изследването индекс на единиците антидемократичен пропаганден дискурс, мисля, че това е просто скандал. Той, струва ми се, се дължи на неразбирането, че пропагандата не е особен език, а особен регистър на употреба на езика.

Но този скандал е малък в сравнение със скандала, произтичащ от експлицитната употреба на науката като средство за постигане на извъннаучни цели. Залогът на изследването, сподели в интервю за вестник „Дневник“ един от неговите автори, е „да се поддържа доверие в политическата рамка на нашето общество, в либералната демокрация и членството в ЕС“. Нямам нищо против този залог, стига той да бъде честно определен като изцяло политически и, съответно, да се отстоява с политически средства. Колкото и старомодно да звучи, науката не е и не бива да бъде такова средство. От зачеването й в Древна Гърция, та до ден днешен тя има само една неизменна, неконюнктурна цел - незаинтересованото търсене на истината. Подчиняването й на всякакви други цели, пък било то и безкрайно благородни, неминуемо я осакатява и компрометира, като задължително я превръща в псевдонаука, а когато съзнателно обслужва политически проекти, и в пропаганден инструмент.