Независимост - изпитание на държавността?

Обявената и призната от Великите сили независимост на България е неотменна част от процесите на Стария континент през последните два века

Сан-Стефанска България на граф Игнатиев предопределя външнополитическите цели на Третата българска държава

Всеки народ има в своята история дати, които определят в дългосрочен план присъствието му на международната сцена. В пълна степен това важи и за българите. След последната руско-турска война от 1877-1878 г., която възстановява България на балканската геополитическа карта, се поставя началото и на трудния път към независимостта като международноправен акт.

Сан-Стефанска България на граф. Игнатиев предопределя външнополитическите цели на Третата българска държава. Единствената форма на политическа автономия, която получават българите с несправедливите решения на Берлинския договор от 1878 г., е Княжество България. През следващите десетилетия правителствата последователно и упорито преследват осъществяването на признатите в предварителния договор от 3 март 1878 г. български реалности – Съединението на Княжество България с Източна Румелия, независимостта на България и освобождението на Македония и Одринска Тракия от османско иго. Неизброими са документите и изследванията по всеки един от тези въпроси.

Българският исторически и политически прочит на събитията, свързани със Съединението и Независимостта на България показва пълно единство в интерпретациите и оценките за тези важни за българската държавност събития. Впечатляващата победа на българската армия в сръбско-българската война от есента 1885 г. принуждава Великите сили и Османската империя да признаят Съединението. Благоприятната международна обстановка през 1908 г., в която младотурският преврат в Османската империя, германско-френският спор за Мароко и опитите на Австро-Унгария и Русия да решат важните за тях въпроси (за Виена - анексията на Босна и Херцеговина, за Петербург - режима на Проливите) отварят пътя на София към независимостта.

Интересен факт е, че след създаването на Берлинската териториална система, през десетилетията до Балканските войни 1912-1913 г., Великите сили са принудени да следват събитията в Европейския югоизток, а не да ги създават, както е било преди. Доказателства за това са посланическата конференция след Съединението, Виенската реформена програма на Русия и Австро-Унгария от февруари 1903 г. след Горнодужмайското въстание от есента на 1902 г., както и Мюрцщегското съглашение от октомври 1903 г. след Илинденско-преображенското въстание. Без да се търси някакво съвпадение в този контекст не трябва да се забравя, че обявената от Виена анексия на Босна и Херцеговина е на 23 септември 1908 г.-, ден след обявената от Княжеството независимост.

Разликата между държава от „европейския концерт“ като Австро-Унгария и обявила независимостта си от Османската империя България е във финансовите измерения на промяната. Виена се договаря с Цариград да изтегли войските си от Новопазарския санджак и да заплати 2,5 милиона лири стерлинги, докато София, след постигнато споразумение между Руската и Османската империи, се задължава да изплати на Петербург в срок от 75 години сумата от 82 милиона франка.

С т. нар. Босненска криза, в която и остров Крит обявява присъединяването си към Гърция, за пореден път се променя статутът и се прекрояват европейските граници на болния човек край Босфора (Османската империя). Обявената и призната от Великите сили независимост на България е неотменна част от процесите на Стария континент през последните два века, ориентирани към национална идентификация и държавност. Извън политическия контекст независимостта е правно-философска категория, която мислителите интерпретират в широките граници на поредица от различни зависимости.

Променящото се съдържание на етимологията на термини като независимост, суверенитет и държавност поставят на изпитание прилагането им в оценката на различни събития и процеси през последния век. Независимостта и суверенитетът продължават да бъдат определящи за държавите-членки на Организацията на обединените нации. Съвременната дефиниция за суверенитет като „върховна власт в рамките на дадена територия“ трудно може да бъде приложена към държави като напр. Сирия или Ирак. Независимостта е държавноправен акт, който се превръща в легитимен, когато има международно признание. Историческата практика е доказала, че в името на революцията, на демокрацията и много други лозунги и призиви свободно може да се преминават признати геополитически граници и да се утвърждават политически режими, чиято икономическа зависимост от чуждестранни фирми и компании, е гаранция за дълго присъствие във властта.

Последните 30 години на преход към политическа демокрация и пазарна икономика на държавите от Източния блок формално запазиха своята независимост, но много бързо станаха част от глобалните и регионалните финансови и икономически структури, чиято цел е контрол и подчинение. Трудно може да се определи като независима страна която и да е държава, особено в Европа, след като на принципа на либерум вето в Европейския съюз всяка съпротива бързо е елиминирана.

В този контекст могат да се проследят две събития, които през последната седмица концентрираха вниманието на политици и анализатори. Първото е срещу председателя на Международния валутен фонд Кристалина Георгиева и един от съветниците u Симеон Дянков за лобиране в полза на Китай, а второто е подписаният Пакт за стабилност между Вашингтон, Лондон и Канбера за строителството и продажбата на ядрени подводници на Австралия в ущърб на Париж.

И двата скандала имат своите финансово-политически измерения, чиито изход, особено за втория казус, може да придобие непредсказуеми размери. Факт е обаче, че финансовото статукво, което през последното десетилетие гарантираше високи позиции на двамата българи, вече отива в миналото. Битката срещу Китай, определян от САЩ като най-опасен противник, започва да взема своите жертви, без значение дали са послушните и зависими българи или съюзници като Франция. По отношение на Париж може да се приеме, че ударът има не само корпоративен характер, но и унижение и размахване на пръст към засилващият своята политическа и икономическа еманципация президент Еманюел Макрон.

Битките между големите в Западния свят са своеобразна еманация на разрушителните процеси, които под знака на борбата с коронавируса, разграждат държавността.

Независимостта като определение на държавния суверенитет през последните години се превърна в понятие, което има своето практическо покритие в държавите в евразийското и азиатско пространство. Както на Балканите, така и в Европа, политическата демокрация, ориентирана към нарушаването на правилата, конституцията и подчинението на чужди интереси, засилва неувереността в обществата и възможността за тяхното манипулиране.

Доказателство за разрушаващата се държавност са последните месеци в България. В парламентарната република депутатите в Народното събрание нагледно показаха как не трябва да се прави политика и да се отстояват народните интереси. Некомпетентността, арогантността и измамното чувство за безнаказаност са впечатляващи. Едва ли преди 113 години българските политици, работили за независимостта на България, са мислели, че техните наследници днес са толкова далеч от държавността.