Труд
Автор:
Доц. д-р Йордан Величков
Сигурността на България, гарантирана от Адолф Хитлер, се оказва пълен блъф
Съюзниците ни не направиха и една забележка на Скопие за антибългарския курс
Историята на международните отношения е категорична: Никаква вяра и доверие на големите държави и още по-малко на „големите братя”! Всички те до една, без изключение, са измамници, груби използвачи, конформисти без аналог, непочтени при изпълнение на поетите задължения. Флиртуват с по-малките страни, ухажват ги, обещават им, подхвърлят като примамка дребни съблазни, като цялата тази постановка се разиграва до момента, в който постигнат целите си. След това, ако не ги захвърлят безцеремонно като непотребна вещ, в най добрия случай ги „забравят”.
Освен този добре усвоен, прилаган последователно и методично подход, големите държави, известни през XIX в. като „велики сили”, както и „големите братя”, пръкнали се в ХХ-тото столетие, живеят със самочувствието, че са „изключителни”, на тях всичко е позволено, интересите им са от планетарен мащаб, а техният начин на живот, обявен за „ценностна система”, е задължителен за цялата планета.
Очевидно опиянени от силата си и натрупаните богатства, стават изключително капризни, силно обидчиви, крайно злопаметни и отмъстителни. С безпрецедентно усърдие преследват собствените си егоистични интереси и с пословичен гняв и ярост се нахвърлят върху всеки, дръзнал да им противоречи или оспорва претенциите им. Варварските бомбардировки например на англо-американската авиация над София и още 168 населени места през 1943 и началото на 1944 година са показна наказателна акция срещу „непослушната” България, която не се вслушва в „препоръките” им да не влиза в Тройния пакт.
А истинска изненада за опитни политици и международни анализатори е включването на Англия и Франция, вековни съюзници на Сърбия, във войната срещу режима на Милошевич през 1999 година. Факт, който е смазващо доказателство, че за големите държави собствените им егоистични интереси стоят над всякакви международни ангажименти или сантиментални съюзнически чувства.
Очевидно тази доказана и изстрадана констатация, убедително проявяваща се през вековете в сферата на международното общуване, налага на ръководните органи на малките страни да отчетат тези неоспорими реалности и се съобразяват с тях при водената външна политика. Препоръчително е да се избягва безсмислената конфронтация, както и унизителната сервилност и слугинаж. Желателно е на „големите братя” да се гледа като на „силен огън”, според мнението на известни международници. Умението на дипломацията на по-малките партньори е държавата им да заеме възможно най-безопасното, но и най-благоприятното място около него. Разбира се, ако е много близо до огъня, може да се опари и дори да „изгори”. А когато е твърде далече от него, вероятността да „настине” е доста голяма.
Катастрофалните последици от провежданата през последното столетие българска външна политика е безпрецедентен пример как не трябва една държава да обслужва интересите си.
Още в първите дни след вкарването на България в Първата световна война през 1915 г. на страната на Тройния съюз, става ясно, че българската армия ще воюва за реализиране на велико-германските империалистически интереси, а не обратно. Германската страна няма никакво намерение да съдейства за осъществяване на българските национални идеали. Със спирането на стремителното настъпление на българите от германския генерален щаб, с което умишлено е осуетен пълният разгром на сръбските сили, Германия подготвя условията за откриване на втори фронт на Балканите. С този ход българската страна е принудена да води тригодишна тежка, кръвопролитна война срещу милионната армия на Антантата, облекчавайки по този начин германските сили на Западния фронт. Драстичен пример за пълно пренебрегване на съдбовни интереси на по-малкия съюзник от неговия „по-голям брат”.
За да привлече България като съюзник през Втората световна война, щедър на обещания е и А. Хитлер, с изключителните „гаранции” за сигурност срещу „заплахата” отстрана на СССР и Великобритания. „Сигурността”, гарантирана ни от Фюрера, се оказва пълен блъф. Като съюзник на Германия българската страна дава повече жертви и несравнимо по-мащабни разрушения от някои държави от антихитлеристката коалиция като Дания, Норвегия, Чехословакия. Освен това в цяла Европа се организира масова съпротива срещу външния окупатор – нацистите. България е единствената европейска държава, в която българи воюват с българи, в угода на хитлеристка Германия.
След Втората световна война България за трети път става съюзник – сателит, този път на Съветския съюз. Вярно, с влизането на съветската армия в България са осуетени големите гръцките териториални претенции към българската държава, но заедно с това е наложен сталинският модел на тоталитарно управление. Третирането ни като сателит се демонстрира с категоричното разпореждане на Й. В. Сталин правителството в София да се включи в денационализацията на българите в Македония. Геостратегическите интереси на новия „голям брат” „налагали” два милиона българи да бъдат превърнати в „еничари”.
Въпреки че през 1963 г. България променя позицията си по Македонския въпрос, сателитният синдром на българските управници не позволява да се поеме задължително курс на безкомпромисно разобличаване на македонизма и осуетяване на процеса на неговото брутално налагане, за да не се навреди на „важните” за Москва съветско-югославски отношения. А в името на „българо-съветската дружба”, българската страна търпи десетилетия безаналогова по мащаби острота, жлъч и арогантност антибългарска пропаганда на югославските медии, чиито само печатни материали са около хиляда годишно.
Макар и наложена и стриктно контролирана от Кремъл политическа система на страните от Източна Европа, през 1989 година съветският лидер Михаил Горбачов обвини правителствата им за жертвите, дадени по границите със Запада. Наистина пример за арогантно поведение към сателитните държави, които почти половин столетие провеждат политика стриктно в интерес на „големия брат”.
Тревожно, но факт е, че сателитният синдром, дълбоко вкоренен в поведението на управляващата върхушка, усвоеният до съвършенство слугинаж и стриктно изпълнение на съветите и на най-дребните чиновници на новите „големи братя”, се развихрят с невиждана бързина и мащаби. Разбира се резултатите на поредното лакейство са налице. На България е нанесен епохален социално-икономически погром. Новите „големи” и „най-големи братя” вместо да окажат очакваната от българския народ добронамерена и безкористна помощ, в един критичен и преломен период, разпореждат по отделно и вкупом разрушаване до основи на индустрията и селското стопанство, макар че много от секторите са на европейско и световно ниво. Така България буквално е ликвидирана като конкурент, а и бедната и слаба държава е по-послушна като сателит.
Не по-малко отговорни за варварския икономически разгром и безпрецедентната бандитска приватизация са и некадърните, продажните, крадливите и сервилните български политически недоразумения. Само един от хилядите примери на унищожени, изключително важни стопански обекта – за да се харесат на новите „братя”, те закриват два от работещите ядрени блока на АЕЦ Козлодуй, струващи над десет милиарда лева и спират строителството на АЕЦ Белене, за което са похарчени над два милиарда. Безумие без аналог! Затова от износител на ел-енергия се превърнахме във вносител. А Франция, която яростно ни атакуваше за ядрената ни енергетика, в момента планира строителството на нови осем ядрени централи. Пример без коментар.
След сриването на икономическите основи на България, акт безспорно в интерес на външни сили, друг фрапиращ пример, който трябва да влезе в университетските учебници, е бруталният натиск върху българската страна за вдигане ветото, наложено на кандидатурата на РС Македония за членство в ЕС. Интересите на съюзниците ни и особено на глобалистите са тази държавичка, която е без всякаква военна и политическа стойност, да бъде вкарана в провеждания кръстоносен поход срещу Русия. Те не се интересуват от смразяващата до цинизъм антибългарска политика на техния фаворит. Нашите съюзници не направиха дори една формална забележка на Скопие за крайно враждебния десетилетен курс срещу България, насаждащ омраза и ненавист срещу българския народ. Те си затварят очите пред най-грубите фалшификации на българската история и наглото присвояване на безспорни български исторически събития и личности, както и отричане съществуването на българския народ. А за да не „разсърдят” македонистите, брюкселските чиновници остават глухи и слепи към бандитската разправа с гражданите на РСМ, които са родени и искат да живеят като българи. Те отказаха да „чуят” и „видят” взривовете и пламъците на българските културни клубове. Едва през последните месеци Брюксел се стресна от монолитното политическо и обществено единство на българския народ и реши поне да задължи Скопие да включи българите – македонски граждани в Конституцията на РСМ.
Това е реалността! Колкото и смущаваща и тревожна, тя е неоспорим факт, който задължително трябва да се отчита от днешните ни и бъдещи управляващи. И най-важното: Само национално единни можем успешно да отстояваме собствените си интереси.
