Никола Вапцаров и двойният стандарт на някои наши съвременници

На 23 юли отбелязахме 75-годишнината от разстрела на Никола Вапцаров. По неговите думи скромно: Разстрел, и след разстрела – червеи. / Това е толкоз просто и логично. / Но в бурята ще бъдем пак със тебе, / народе мой, защото те обичахме!

Като поет Никола Вапцаров няма нужда от защита, той сам се е издигнал толкова, че дребните критики, заяждания и отрицания не могат да го достигнат.

Тревогата ми не е за него, а за нас, българите от второто десетилетие на ХХI век. Защото ние сме хората, готови да отрекат всичко и всекиго, ако с нещо не им е харесал или не споделя политическите, естетическите или материалните им виждания. Тази нестихваща омраза към различния разяжда обществената тъкан вече три десетилетия. И резултатът е налице – ние сме толкова разделени помежду си, че трудно намираме съмишленици освен за краткотрайна подкрепа или отрицание на нечия позиция в социалните мрежи.

Но да се върна на Вапцаров. При тазгодишното припомняне на таланта, идеите и разстрела му нямаше открито противопоставяне, може би защото беше в почивен ден. Само в социалните мрежи се появиха дежурните твърдения за „националното му предателство“ и за съучастието му в „налагането на престъпния комунистически режим“. И естествено се разрази дискусия без край, но във виртуалното пространство.

Как изглеждат нещата в политическото? Не мога да забравя как на 24 юли 2012 г. тогавашната председателка на Народното събрание Цецка Цачева отказа предложението да бъде почетена паметта на Вапццаров с минута мълчание. Причината: „Българската история е изпъстрена с имена на светли личности, които са направили немалко за нас. Мисля, обаче, че не е редно – всеки ден има по няколко чествания на подобни годишнини, за да почитаме всеки, по всеки повод с едноминутно мълчание“.

Само че година по-рано същият парламент почете с минута мълчание кончината на Джон Дими Паница заради „многото усилия, които положи за изграждането на съвременната българска политическа класа“. Според народните представители Паница очевидно не е просто една от много „светли личности“, а нещо много повече. И наистина е така, той е българинът, най-пряко съпричастен към изфабрикуването на „българската следа“ в атентата срещу папа Йоан Павел II. Да, вярно, прави го по време на Студената война, когато е опрадано всяко средство срещу големия идеологически противник. Но нима Вапцаров не действа по време на много по-страшна и кървава война, каквато е Втората световна, да не говорим за риска, който е поел, а и цената, която е платил. Но така е при двойните стандарти – нашият борец е герой, а чуждият – престъпник.

И тук стигам до големия въпрос, който ме вълнува все повече през последните години: за отношението на съвременните българи към общото ни минало.

Днешните интерпретации на трагичната съдба на Вапцаров ни показват колко криво е огледалото ни, обърнато към миналото. Всеки политически или идеологически изкушен българин търси в него собствените си убеждения и отхвърля с омраза всички други.

Ще дам още един пример. На 17 юли се навършиха 75 години от прокламирането на Програмата на Отечествения фронт. С нея започва формирането на алтернативна политическа коалиция, която иска да откъсне България от съюза й с Третия райх и да я обърне към Антихитлеристката коалиция. Но никой не пожела да припомни тази дата.

Не е трудно да се сетим защо. Защото е прочетена по радио „Христо Ботев“ от Москва, защото е инициатива на комунистите, а днес тяхното следвоенно управление е осъдено в официалните документи като „престъпен режим“. Подчертавам, че става дума за официални документи, защото отношението на много българи е по-различно. И това е нормално, тъй като всеки има различен личен или семеен спомен от онова време.

Но, когато говорим за историята, не трябва ли да оценяваме решенията и документите според времето, когато са вземани? А не просто да ги осъждаме от днешна гледна точка, която в бъдеще също може да се промени. И тогава какво, отново ли ще пренаписваме историята?

Искам да припомня, че през 1942 г. Съветският съюз е най-важният военен съюзник в Антихилеристката коалиция. Че обединяването на всички сили срещу германския вермахт и неговите съюзници е жизнено важно за изхода от тази най-ожесточена война.

Но какво е днешното ни отношение към опита за включването на България в борбата на „съюзените и обединени“ народи?

За да няма недоразумения, ще цитирам някои текстове от Програмата на ОФ. Според нея не бива да се допуска „въвличането на България в престъпната и гибелна за българския народ хитлерова война“. А ОФ трябва „ Да разкъса съюза на България с хитлеристка Германия и с другите държави от Оста“, „Да осигури съгласно Атлантическата декларация националните интереси на българския народ чрез споразумение с другите балкански народи и чрез тясна дружба и сътрудничество на България със Съветския съюз, Англия, Америка и другите свободолюбиви народи“; „Да възстанови политическите правдини на народа, особено свободата на печата, събранията и сдружаванията, като премахне всички противоконституционни, противонародни и фашистки закони“; „Да огради народното богатство и народния труд от чужди посегателства и създаде условия за правилното икономическо развитие на страната като свободна и независима държава“; „Да осигури народния поминък, работа, дохода и човешкото съществуване на трудещото се градско и селско население“.

Както се вижда, декларацията е в духа на Атлантическата харта, най-важният документ върху който е създадена ООН. Вярно е, че обещаните свободи не се реализират, след като ОФ взема властта. Но това не дава ли повод за анализ? Не можем ли днес да поговорим за разликата между документите и делата, за зависимостта на малките държави от големите, за обещанията и тяхното (не)изпълнение. Струва ми се, все актуални теми.

Но не, ние предпочитаме да громим миналото, особено след като знаем какво се е случило по-късно и можем да бъдем съдници от последна инстанция.

Чудя се кога ще се помирим с миналото си. Когато няма да пренаписваме идеологически историята си при всяка голяма промяна. Когато няма както след 1944 г. да изтриваме всеки спомен за градежа на държавността, само защото е извършен от буржоазията, или както правим днес – да осъждаме всички антифашистки действия като национално предателство, проява на престъпна идеология и борба срещу законната власт.

Дали не е възможно, както призовава Тацит „sine ira et studio“ (без гняв и пристрастие), да се обърнем назад, за да разберем мотивите за действията на нашите предшественици, да ги обсъдим, да ги анализираме преди да ги осъдим, да почетем всички невинни жертви, независимо от коя страна на разделението са били.

И да сведем чело пред идеалистите. Защото ако продължаваме да измерваме всяко действие в пари, едва ли можем да разчитаме на добро бъдеще, за светло да не говорим.