Още за историята и за Народния съд

Какво се твърди и каква е действителността

Всяка година около 1 февруари в публичното пространство се коментират решенията и събитията около Народния съд през 1945 г. За съжаление, много от информацията, която се поднася, не отговаря на историческата истина. Ето какво най- често се твърди и какви са в действителност фактите:

Народният съд бил нелегитимен, защото противоречал на Търновската конституция.

Народният съд е създаден в съответствие с няколко решения на Великите сили от антихитлеристката коалиция по време на войната, и специално по силата на чл. 5 на Парижкия мирен договор, задължаващ България да проведе такъв съд. В съответствие с тези решения правителството на ОФ приема „Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея“. Създаването му е потвърдено от споразумението на четирите Велики сили от 8 август 1945 г. в Лондон и от декларация на Общото събрание на ООН от 11 декември 1946 г., както и от Женевската конвенция от 1949 г. в защита на жертвите от Втората световна война.

В международен план Народният съд е легитимен и никога никой от Великите сили не го е обявявал за престъпен. Провеждането му става под надзора на Междусъюзническата контролна комисия в София, която не е оспорила решенията му.

Народният съд е дело на Комунистическата партия.

Народният съд е създаден от правителството на Отечествения фронт, в което Комунистическата партия има само 4 министри от общо 16. Самият лидер на БЗНС Никола Петков е подкрепил създаването и решенията на Народния съд.

Народният съд е ликвидирал българския политически елит и цвета на българската интелигенция.

Вярно е, че много от разстреляните бивши държавници не са заслужавали такива тежки присъди. Но какъв елит са депутатите и членовете на правителствата, които приемат мракобесни и антисемитски закони, вкарват България в съюз с нацистка Германия и обявяват война на САЩ и Великобритания, което довежда до бомбардировки над десетки български градове и села, до разрушения на хиляди сгради и до смъртта на близо 1800 българи? Те са виновни за бездействието им по отношение на изпращането в концентрационните лагери на български евреи от окупираните територии в Гърция, Сърбия и Македония, и за злодеянията на български военни в тези територии. Те са отговорни и за бруталната разправа с участниците в съпротивата срещу режима, която се наказва с нечувано беззаконие и жестокост. За отрязана партизанска глава се плащат по 50 000 лева, ятаци са избивани без съд и къщите им са опожарявани. Пленените партизани са били разстрелвани на място. Но и изправените на съд противници на властта не са могли да разчитат на справедлив процес, защото тогавашният Закон за допълнение и изменение на ЗЗД, който между другото предвижда и смъртни присъди на малолетни, ги лишава от всякакви права. Да, осъден на смърт е известеният хирург проф. Александър Станишев, но към 9 септември 1944 г. той е министър на вътрешните работи и на него лично се докладва за избити партизани и ятаци и за одобрените и заплатени от министерството му възнаграждения на извършителите на екзекуциите.

Истината обаче е, че процесът на унищожение и гоненията на българския културен елит започват още след деветоюнския преврат от 1923 г. Безсмисленият терористичен атентат- взривяването на черквата „Св. Неделя“ на 16 април 1923 г. дава повод на дясното правителство на проф. Цанков да извърши жестока разправа с видни представители на българския културен и интелектуален елит. След атентата в черквата „Св. Неделя“ министърът на войната Иван Вълков издава заповед, в която пише: „ Преди всичко трябва да се ликвидират най-способните и най-смелите носители на тези идеи - интелигенцията!“. Така и става, без съд и присъда и след мъчения са убити поетите Гео Милев, Сергей Румянцев, Христо Ясенов, Георги Шейтанов, журналистите Йосиф Хербст и Ана Маймункова са убити след мъчения и изгорени в пещите на полицията. В местността Кемера край Пловдив намират смъртта си пловдивските интелектуалци Степан Шахбазян, Никола Гълъбов, Ангел Шишков, д-р Никола Ковачев, Соломон Молохов и Хенрих Хершкович. На 17 февруари 1925 г. на улицата е застрелян депутатът Тодор Страшимиров, който се е осмелил да запита в Народното събрание министрите на проф. Цанков: „Вие избихте толкова интелигенти! Защо?“.

Смъртните присъди са изпълнени от „палачи“ и „садисти“, някои от които са висши комунистически функционери.

Изпълнението на смъртните присъди се описва драматично, като във филм на ужасите. В ЦК на БКП спорели как да бъдат убивани осъдените. Вълко Червенков искал да ги бесят, но Трайчо Костов предложил да стане „по болшевишки“- с изстрел в тила. Убийствата се извършвали от видни комунистически функционери като Фердинанд Козовски и Лев Главинчев, който бил садист и участник в много комунистически зверства още преди 1944 година. След разстрелите палачите обирали жертвите, като им взимали всичко ценно - пръстени, часовници, златни халки. Един от палачите дори събува ботушите на убития княз Кирил.

Проблемът с тези твърдения е, че те не са подкрепени от никакви факти, не се позовават на никакви свидетели, затова и не могат да бъдат приети като достоверни. Умишлено са сгъстени краските, като се използват думи като „зверства“, „палачи“, „садисти“. От тези твърдения несъмнено следва извода и се цели в съвремието- зад „палачите“, които са избили по садистичен начин цвета на българския елит, стои Комунистическата партия, чийто наследник е днешната Социалистическа партия.

Болезнена страница

Събитията около Народния съд са болезнена страница от българската история. Както и тези в началото и до средата на четиридесетте години. И те трябва да бъдат анализирани в тяхната съвестност, обективно и безпристрастно. Само така можем да се поучим от уроците на българската история в този период на времето.