Писмата от Триест

Конспиративните канали за информация за антибългарските действия в Македония са разработени през 50-те години

Българското чувство не е изкоренено

Неизвестните нови борби на Македония

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

По време на Първата световна война Триест е предоставен от Австро-Унгария на Италия. Тъй като част от населението му е словенско, създаденото в края на 1918 г. Кралство на сърби, хървати и словенци, преименувало се през 1929 г. на Югославия, има териториални претенции към него. Така между Рим и Белград възниква конфликтът за Триест. От 2 май до 12 юни 1945 г. градът е окупиран от Югославия, но извършените от югославската армия зверства подтикват британския фелдмаршал Харолд Александър да осъди окупацията, заявявайки, че „очевидното намерение на маршал Тито да задоволи своите претенции със силата на оръжието... (напомня) твърде много на Хитлер, Мусолини и Япония“. Югославската армия е принудена да се изтегли и Триест попада под британско-американска военна администрация.

Съгласно Парижкия мирен договор от 1947 г. се формира Свободната територия на Триест, станала място за борба между разделената на два военно-политически блока Европа. Дори и след като градът е върнат на Италия през 1954 г., много югославски граждани се отправят към него в опит да намерят спасение от режима на Тито.

Към тази ситуация интерес проявява и македонското освободително движение. Асен Аврамов, един от най-близките сътрудници на Иван Михайлов след Втората световна война, осъзнава важната роля на Триест. Затова регистрира в него пощенска кутия под чуждо име и прави абонамент за югославските вестници „Нова Македония“ и „Политика“. След получаването им те се препращат в Рим, но благодарение на това никой в Югославия не знае кой е истинския абонат на тези издания. В крайна сметка те достигат до Иван Михайлов и това е един от каналите, чрез които той е в течение с актуалните събития в Скопие. Това му позволява бързо да подготвя отговори на антибългарските провокации на Югославия.
Триест обаче има и друга важна роля. Поради наложения тотален контрол от югославските власти е невъзможно изпращането на информация за извършвани репресии в някогашната СР Македония, македонски българи се стремят да преминат югославско-италианската граница и най-често от Триест изпращат писма до редакцията на в. „Македонска трибуна“, в които описват най-новия антибългарски терор. Подобни писма са изпращани и до доверени последователи на Иван Михайлов, които след това биват препращани в бял плик за г-н „Радко“, какъвто е най-често използвания псевдоним на последния водач на македонското освободително движение.

Тези конспиративни канали за предаване на информация са разработени през 50-те години, но се използват активно и през 60-те и 70-те години. През този период в. „Македонска трибуна“ публикува редица писма, изпратени от Триест, като по този начин се дава гласност на поредните посегателства срещу българщината в Македония.

Така например на 5 март 1970 г. е обявено, че „омразата на скопските управници към всичко българско и България става по-жестока. Заедно с това, по-жестоко става и преследването на българската книга. От миналата есен насам завръщащите се от посещение при роднини в България се обискират не за друго, а само да се спре пренасянето на български книги. Това се отнася не само до политически статии и исторически документи, но дори и до книги с детски разкази. Най-много за това се тормозят младежи, които по една или друга причина са отишли в София и се завръщат във Вардарска Македония с отбрани съчинения на стари и нови български писатели... Чух от няколко места, че в Щип и Велес са били повикани на полицейски разпит няколко такива младежи, а четирима, които са взимали специални курсове в Софийския университет, са били арестувани“.

Тогавашната ескалация на антибългарската политика в Югославия се обяснява с това, че „скопските управници са объркани от развитието на политическите събития в Централна Европа и най-много от пропадналата дружба между „републиките“ в така наречената федерация. Те се хвалят, както се хвали и Тито, но в душите си знаят много добре, че в случай на вътрешни безредици или външно нападение, никой няма да вдигне ръка да брани държавата затвор“.

Особено ценна информация се съдържа в писмо, публикувано на 6 август 1970 г. В него се казва, че „напоследък във Велес са станали тайни обиски в домовете, обитателите на които се подозират в ширене на българска пропаганда“. Авторът, очевидец на събитията, пише, че „първото претърсване станало в дома на Симсаровци. Тайната полиция подозирала, че в тази къща бил складът на български книги и брошури, които изнасят истината за Македония. Намерили само един стар български молитвеник. Но полицията бди със зорко око всички велешани, които посещават роднините си в България“.

Писмо от Триест за извършени преследвания и арести на българи в Македония, 1970 г.

В същия документ се описва и интересна случка в Прилеп. „В едно кафене на нашата маса седна сътрудник на местния вестник „Народен глас“. Във водения разговор той си служеше с българското прилепско наречие, а когато му четеш статиите, забелязваш, че са препълнени със сръбски думи и изрази“. Това е механизмът, по който се утвърждава новосъздадената писмена норма в Скопие и се прави опит за пречупване на родовата памет. „Разговорът стана политически. Разискваше се положението в Македония и въобще на Югославия. Към края един постави следния въпрос: ако събитията се обърнат така, щото ние тука да правим избор дали сме по-близки до българите или до сърбите, какъв ще бъде нашият отговор?

„По-близко до сърбите, разбира се“, провикна се този млад човек, бащата и дядото на когото са добре известни като борци за българщината. Другите на масата го погледнаха намръщено, но нищо не казаха. Тази случка най-добре рисува хората, които са нагърбени с провеждането на така наречената „македонска нация“. Те са обикновено продадени души или лица, които са изгубили всякакво народностно чувство“.

Въпреки използваната масова антибългарска пропаганда, българското чувство сред населението през онзи период все още не е изкоренено. В същото писмо се описва сватба в Битоля, станала през предишната година. На нея присъствал представител на Македонските патриотични организации в САЩ и Канада, който „отишъл при чалгаджиите (музикантите) и поръчал да засвирят песента за Тодор Александров“. Ето последвалото развитие: „Не знаеме такава песен“ - бил отговорът. Тогава разгневеният американец взел, че лепнал на челата на всички музиканти по една американска петарка и те си припомнили мелодията. Песента била подета от сватбарите в стаята и на чердака. Като свършила песента, американецът се провикнал: „Тодор беше верен син на Македония“. „Верно“ - отекнали много гласове. Всички очаквали да се случи нещо лошо, но или на сватбата не е имало полицейски подслушници, или пък те са се изплашили от бунтовния дух на тези корави българи, които мразят предателите повече от тираните“.

Любопитен е завършекът на писмото: „Напуснах Битоля, центърът на славното Илинденско въстание, ободрен и с подсилена вяра, че днешното положение и режимът са преходни неща, че народът живее с очакване на коренна промяна и сдобиване на дълго мечтаната свобода“. За съжаление именно това нещо не се случи след 1991 г. при разпадането на Югославия.

Неразградените тоталитарни структури чрез контрол и манипулации подмениха хода на демократичния процес, в резултат на което днес Северна Македония е изправена пред сериозно изпитание за нейното европейско бъдеще. Описаната практика от 70-те години продължава да се прилага, като например миналата година преди началото на преброяването на населението на Северна Македония, служители на нейните служби за сигурност извикаха на информативен разговор 36 активисти на българската общност и ги заплашваха да престанат да разпространяват български книги и да прекратят публичните си изяви като българи.