(Пред)последната битка срещу българската енергетика

Голяма част от процесите са само политически изявления, а между думите и делата пропастта е голяма

Неубедително звучат и уверенията на икономическия министър, че руският петрол веднага може да бъде заменен с неруски

Живеем във времена, в които откровено и безнаказано се нарушават закони и политическото пространство легитимира агресивната некомпетентност в защита на антибългарските интереси. Настоящата 2023 година е своеобразна кулминация на този процес, която най-ярко и интензивно се проявява в енергийната сфера. Явно времето е малко, а парите са много.

В България през последните десетилетия в по-голяма или в по-малка степен като устойчиви елементи на енергийния микс присъстват природният газ, нефтът, въглищата, възобновяемите енергийни източници (ВЕИ) и атомната енергетика. Всеки от тези енергийни източници бе обект на политически натиск с висок финансов мотив.

В газовия сектор служебното правителство на Гълъб Донев и редовният кабинет на Николай Денков вземат решения, които са в ущърб на България. Едно от тях е подписаният през януари т. г. договор с турската компания БОТАШ за период до 2036 г. С него страната ни се задължава да купува втечнен газ от турските терминали (разбира се на по-висока цена). По този начин се отваря и европейския енергиен пазар за Турция. Неслучайно Брюксел започна разследване на този договор.

Засилване на международното напрежение бе предизвикано от София с изненадващото вдигане на таксата на газовия транзит по Балкански поток. Предложението на финансовия министър Асен Василев бе оправдано с идеята за бързи печалби за държавния бюджет. Резултатът е подигравки от Москва и неразбиране от Белград, Скопие и Будапеща с тенденция за международна изолация на България.

Играта без правила продължава и в петролната сфера. Едва ли може да се измисли по-добър анекдот от сагата за рафинерията на „Лукойл Нефтохим Бургас“. Разрешеното от Европейската комисия единствено на тази компания транзитиране на руски нефт (дерогация) в Европейския съюз премина през няколко решения на парламента и правителството, свързани главно със сроковете на дерогацията.

Следващ етап бе политически рекет от водещи депутати на ГЕРБ, СДС и ДПС, придружен с искане на милиони и милиарди неплатени от Лукойл (според финансовия министър) данъци към държавата. Няма значение, че от компанията представиха документи за платени налози. Важна е поставената задача и нейното стриктно изпълнение. Неслучайно в публичното пространство се появи информация, че атаката е свързана с Кирил Петков и Асен Василев като бъдещи собственици на рафинерията.

Неубедително звучат и уверенията на икономическия министър, че руският петрол веднага може да бъде заменен с неруски. Появи се и информация за закриването на рафинерията, която е много близо до Росенец, където САЩ искал да строи своя военноморска база. Тази идея много бързо изчезна. Засега това е невъзможно предвид актуалното споразумение от Монтрьо от 1936 г., регламентиращо режима на Проливите.

Ситуацията и в добива на въглища е същата. Впечатляващите масови и продължителни стачки и протести на миньорите и енергетиците увеличиха публичното празнословие на управляващите. Темата, разделяща двата лагера, са 3,5 млрд. лева, които Европейската комисия би дала за зелената трансформация на въглищните региони Стара Загора, Кюстендил и Перник с регламентиран период за плавно закриване на мините. Високата социална цена, която ще платят над 27 хиляди работници и техните семейства, е без значение за управляващите. С действия на принципа „разделяй и владей“ се стигна до съвместна декларация, която доведе до удобно многословие и отсъствието на конкретни и ефективни за миньорите и енергетиците политически резултати.

Изненади донесоха и ВЕИ, които според ЕС са гаранция за плавен екологичен преход. Впечатляваща е корупционната схема, включваща ректора на Селскостопанската академия и заместник-директора на специализиран институт, по която плодородни земи се обявяват годни за разполагане на ВЕИ върху тях. Явно парите не миришат, а земята е само източник на бързи и лесни печалби.

Най-впечатляваща обаче е сагата с атомната енергия в България. И неслучайно. През 1974 г. започва да работи първата атомна централа на Балканите - АЕЦ „Козлодуй“. През 1981 г. се поставя началото на АЕЦ „Белене“, която в демократичния преход се превърна в източник на пари и политическа бухалка. Няколко пъти проектът се прекратява чрез парламента, след това се възстановява политически, но след това отново в контекста на политическата конюнктура с енергиен привкус, се възражда. След като България бе осъдена от „Росатом“ да плати двата реактора, отново се появи митичната компания „Уестингхаус“, с която, с активното съдействие на американската дипломация, се постави (може би) край на АЕЦ „Белене“.

Неясна е съдбата на двата реактора - ще ги подаряваме ли, ще ги продаваме ли на Украйна, или част от оборудването ще може да се използва в АЕЦ „Козлодуй“? Неизвестните са много, парите - също. Вече всичко е съсредоточено върху бъдещото строителство на 7 и 8 блок. Явно България е възприемана като благодатна и удобна политическа единица, чиито институции бързо и безпроблемно подписват договори за даване на милиарди. Идва споменът за българската хартиената армия от американски изтребители F16 и американски БТР-и, които ни се обещават от дълго време. Нещо подобно може да се очаква и със строителство на 7 и 8 блок на атомната централа. Бързият рапорт на премиера в публичното пространство за гарантирано успешно строителство на двата блока е впечатляващ. Не се разбира как 7-и блок има получен лиценз, но продължават съдебните дела със собственици на земи край прилежащото село Хърлец, които ще бъдат част от площадката. Там явно има скрита лимонка, която ще доведе до получаване на милиарди, но не и до нов ядрен реактор.

В света, в който живеем, конкуренцията е без правила и правото на силата печели безапелационно. Факт е, че Румъния има АЕЦ „Черна вода“ и работи за разширението u, а в Турция се строи АЕЦ „Аккую“, която ще заработи през 2024 г.

Загубихме 3 и 4 блок, Явно завършването на 7-и и 8-и блок е повече от хипотетично. АЕЦ „Белене“ има реалната възможност да бъде достроен за 7-8 години, но евроатлантическата политкоректност е по-важна от националните интереси.

Въпреки негативната картина на българската енергетика не трябва да се забравя, че голяма част от процесите са само политически изявления, а между думите и делата пропастта е голяма. Динамиката в глобалното пространство - също.