Пропуснатият юбилей от трагедията в Охридското езеро

Навършиха се петнадесет години от инцидента, при който петнадесет българи намериха смъртта си

Лицемерието на тогавашните управляващи в Скопие около този случай виждам и днес

За кого и за какво ли не си припомниха социалните мрежи на този пети септември? От вярната спътница в живота на Иван Михайлов - Менча Кърничева, а и за самия него, починали на този ден, но в различни години, до раждането на Фреди Меркюри. Широка палитра и пълно разнообразие от личности и събития, за които хората си спомнят заедно с календара от стената. Пети септември 2024 г.

Колкото и да се рових, така и не намерих нито дума за трагедията в Охридското езеро, при която на този ден през 2009 г. във водите му загинаха петнадесет българи. Толкова ли ни е къса паметта, та само след петнадесет години сме склонни да забравим тъжната съдба на невинните български туристи, качени на пределно амортизираното корабче „Илинден“ в Охрид за традиционната екскурзия до манастира „Свети Наум“.

Добре поне, че институциите на българската държава в Северна Македония - посолството в Скопие и Генералното консулство в Битоля, заедно със сдруженията на българите там, почетоха паметта на жертвите на трагедията така, както се полага. Все пак не всичко е загубено.

Много спомени отнесох и все още нося в себе след дългите години на работа като кореспондент на български медии в Северна Македония. Има и радостни, има и тъжни, както си е нормално. Но този, който ще нося като болка до края на живота си, е тъкмо трагедията, която се случи на 5 септември 2009 г., събота във водите на Охридското езеро. А обидата, която след това бе нанесена от властите в Скопие на българската държава, ще бъде най-тъжният спомен, който отнесох със себе си и който и до днес не ми дава мира. Защото лицемерието на тогавашните управляващи в Скопие около този случай виждам и днес, в наследниците начело на властта, които са от същата политическа разцветка, както Никола Груевски и неговите министри от 2009 г.

Историята с нейните подробности е известна, за да я повтарям отново сега.

Но все пак… Група от 53 български туристи от подбалканските села у нас отива на екскурзия в Охрид. Повечето пенсионери, за някои от тях това е първо излизане в чужбина и естествено, дестинацията е тъкмо старият български град. В програмата е включена и разходка с корабче по водите на езерото. Денят е прекрасен, няма вятър, грее слънце, водите са спокойни, нищо не предвещава трагедията. Изборът на туроператора пада на корабчето „Илинден“. Неговата вместимост е за около 40 човека, но хората от групата не искат да се делят и капитанът прави компромис да ги качи всички 53-ма заедно.

Дали от съчувствие към молбите на туристите, дали от лакомия да вземе някой денар повече, или пък просто е проявил безхаберието, което е съпътствало „бизнеса“ му през всичките години преди това, не знам. Може по малко от всичко. Защото не може на собственика на „Илинден“ да не е било ясно, че коритото, построено в края на 20-те години на миналия век и ползвано като стражеви съд за охрана на езерото през повечето години, отдавна вече е за брак и ползването му носи рискове.

Как е минавало всички проверки за получаване на лиценз за използване като туристическа атракция, бе един от тежките въпроси, на който впоследствие се търсеше отговор. Самият факт, че представителят на застрахователната компания, която е трябвало да лицензира всяка година правото на „Илинден“ да вози пътници из езерото - хърватин от Загреб, бе сред обвиняемите и осъден задочно на процеса след инцидента, показва цялата безхаберна и корупционна механика на процедурата…

След години, когато пак се върнах по онези места, решихме с оператора Любомир Станоев да видим какво е останало от „Илинден“. Намерихме го в един от каналите към езерото, където някои от заможните жители на Скопие закотвят яхтите си. Те не са чак толкова много, но сред тях ръждясалият и напълно изоставен „Илинден“ изглеждаше не на място. Гледахме го и се чудехме с кой акъл собственикът му и негов капитан бе решил да го претовари в онази сутрин на 5 септември 2009 г.

И се почна с лицемерните прояви на управляващите тогава. Министърът на транспорта Миле Янакиевски, пръв приятел от най-близкото обкръжение на премиера Никола Груевски, след настояване на медиите, подаде оставка. После, когато първата вълна на негодувание и възмущение отмина, се оказа, че оставка няма. Била подадена устно, това не я правела задължителна, пък и отговорността на министъра не била чак толкова очертана, така че той остана на поста си. Вярно, след смяната на властта и идването на правителството на Зоран Заев Миле Янакиевски бе осъден, но по съвсем други обвинения за злоупотреба със служебното положение.

Но тогава, в онези дни на есента на 2009 г. близостта му с Груевски го спаси. Това пък даде ясен знак, че властите ще се опитат да заметат и минимизират последиците за държавата си от този случай, въпреки че поне през първите часове след трагедията наистина бяха уплашени. Вечерта, когато от София със специален полет в Охрид дойде президентът Георги Първанов, го посрещна и го придружаваше колегата му Георге Иванов. Той беше станал президент на Република Македония само два или три месеца по-рано и все още не можеше да се ориентира как да се държи в тази ситуация. Впрочем и до края на двата си петгодишни мандата Иванов си остана същият плах и неадекватен държавник. Но тогава, в онази нощ беше толкова уплашен, вероятно съзнавайки размера на трагедията и последиците от нея, че беше блед като платно.

В понеделник, 7 септември, когато в посолството ни в Скопие бе открита книга за съболезнования, първият от местните политици, който дойде да се разпише в нея, бе старият приятел на България Антонио Милошевски. Беше искрен в чувствата си, макар че после, след години и сега е съвсем друг човек. После дойдоха хора от охраната на премиера Груевски и на президента Иванов в спор кой от двамата пръв да дойде в посолството и да изкаже съболезнования. Междувременно, жителите на Скопие, без никой да ги кара, бяха почнали да идват.

После… после, на едно специално заседание на парламента след седмици стана ясно лицемерието на властите към трагедията. Вербалният спор между управляващите от ВМРО-ДПМНЕ и социалдемократите от опозицията за това кой е виновен за жертвите в Охридското езеро вървеше заедно с пуснатите телевизори, от които се чакаше да се разбере дали инцидентът ще бъде вписан в редовния доклад на ЕК за напредъка на страната към членството в ЕС. И когато стана ясно, че той не е включен в документа, интересът към дискусията в залата рязко намаля. Случаят е потулен, забравете.

Отговорността вече бе пренесена надолу към местните структури и тамошните хора в Охрид, после бе размита като вода на езерото.

Но пък аз никога няма да забравя това. Както и истинското съпричастие на местните хора, някои от които с риск за живота си от брега, както и от другите кораби в езерото, се впуснаха да помагат да вадят давещите се туристи от водата. Гордея се с репортажите си от тези дни, както и от действията на българската държава, която се отнесе с достойнство към всички, които помагаха в този ден трагедията да не стане още по-голяма.

Не знам дали изминалите петнадесет години от тогава можем да наречем юбилей, но ако това е така, ще трябва да си признаем, че май го бяхме позабравили. И тъкмо това е тъжното.