Пшеницата ни стигала да изхрани половин Европа

Когато бяхме млади студенти, обсъждахме надълго и нашироко, и изказвахме съжаление, че кан Аспарух, а и следващите български управители, не са проявявали интерес към южните земи на Балканския полуостров – днешна континентална Гърция, например. Българските амбиции се простират някъде до Солун и устията на реките Вардар и Бистрица, които се вливат приблизително на едно и също място. Много се ядосвахме на този факт. Ние смятахме, че на юг от тази граница растат единствено маслинки – там не става за пшеница или за другите налични култури през Средните векове. И подчертавам наличните, защото културите с голяма биологична маса се появяват в Европа едва след откриването на Америка – царевицата и картофите, например.

Кан Аспарух населява българите в територия, която произвежда всичко. Ние нямаме квадратен сантиметър пустиня. Имаме четири меки сезона – всичко расте и дава големи добиви. Но най-важното е, че България е част от така наречения „пшеничен пояс“, който започва от равнините на Северен Афганистан и продължава горе-долу до Венеция. По на север, в днешните земи на Унгария, Чехия, Словакия, Германия, северна Франция и цяла Великобритания - пшеница не расте. Много малко хора знаят, че 90 на сто от храната на народите, живеещи по тези места, се състои от елдена каша, която не може да осигури необходимите сили на един човешки организъм. Затова днешна Западна Европа тогава е в ендемичен глад, както потвърждават и техните собствени учени. Преди две-три години ме попитаха какви поражения са нанесли в България ужасяващите чумни епидемии от 1349 година. Никакви, казах аз. Дори нямаме сведения и един човек да се е разболял. Оказа се, че някакъв американски изследовател бил написал, че чумата не се разпространявала сред народи, които ядат много пшеничен хляб. И народите от този „пшеничен пояс“, който споменах по-горе, са точно те - иранци, скити, българи и т. н.

Твърде рано Европа е разбрала за пшеницата, която расте при нас, и дава хубави добиви. Още в древнотракийски времена пшеница от Добруджа и Бургаската низина, всъщност цялата Горнотракийска низина, до Пловдив включително, се изнася в огромни количества за тогавашния Атински морски съюз. Който, ако няма пшеница, ще яде само маслинки и елдена каша, ако въобще ги има. За тракийското жито се пише и говори много в онази епоха, а не по-малко се пише и говори през Средновековието. Тогава към двумилионната столица на Византийската империя – Константинопол, както и към развити държави като Венеция и Генуа, тръгва живото. Венецианците и генуезците са оставили маса сведения за огромните количества жито, които са се изнасяли от пристанищата на Шабла, Калиакра, Балчик, Варна, Созопол, Несебър, Дебелт и дори Ахтопол. Като винаги, се отбелязва, че житото от тези места, от Южна България е по-дребно от житото на Добруджа, но в същото време се запазва много по-добре при транспортирането по море с венецианските галери.

Какво е това жито – ние имахме щастието да намерим при разкопки в Големия остров в Дуранкулак. Там в едно прабългарско жилище бе открита делва със семена, които не са могли да се използват поради някакъв катаклизъм. Занесени в близкия институт в Генерал Тошево, специалистите ахнаха. Оказа се че това са семена на високодобивни сортове, които са могли да бъдат получени само в резултат на шестотингодишна селекция. Това означава, че прабългарите, които смятаме за номади, са били и големи земеделци. И всъщност трябва да се досетим, че чисто номадски начин на живот няма и не може да съществува.

Кой ще ги храни тези номади – двайсетина човека в едно семейство, което кара стадо овце наляво-надясно по Средноазиатските и днешните Южноруски степи ли? Не може да стане без държава, градове, без хора, които да обработват това, което се получава от стадата. А то не е само мляко, а респективно кашкавал и сирене, но и кожи, месо. Имаме прекрасни примери от Османското владичество с градове, които са имали триетажни каменни сгради, като Котел, Златоград, Охрид и много други – те точно това правят. Живеят уседнало, богати са, градски жители са и само 15 на сто от младите хора, както пише Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“, ходят до Добруджа, която в този период е едно огромно пасище и има много малко села. Те отглеждат стадата по номадски начин, премествайки се от район в район, там където има трева. Това не е номадски начин на производство, а високоцивилизован начин, който позволява да се използва всичко от животните, които се отглеждат.

Неслучайно византийците, когато правят Алея на народите в Констатинопол, представят българина като човек орач - впрегнал един вол, който оре земята. Важно е да кажем, че това наше качество се оценява от турските власти и се получава следният куриоз: подтиснати от османската империя, под чуждо владичество, ние колонизираме земи вътре в империята. Един колега беше възкликнал: докато Атлантическите нации колонизираха Америка, Африка, Индия и Австралия с кораби, българинът с рало и плуг колонизира Източна Тракия и част от Мала Азия – и това все по време на османското владичество.

Хлябът не е единствената храна, която ядем и боготворим. И това не е случайно. Всички хора знаят, че старите хора не даваха трошичка да падне на земята. След ядене събираха трохите от масата, а ако паднеше парче хляб на земята, то се вдигаше, издухваше се и се изяждаше. Спомням си, че дядо ми правеше така, а той имаше триста декара земя и жито - колкото да удави половин Бургаски окръг. Но дядо изяждаше трохите и не даваше късче хляб да падне на земята. Известен факт е, че българинът консумира и много месо, което също дава големи сили на организма. А това влияе на скелета на човека, както са установили в Ирландия още миналия век. Тогава те имат месо, защото отглеждат много овце. Но когато идва по-евтиното австралийско месо, ирландците загиват и започват да ядат само картофи. Тогава ръстът им светкавично паднал с 10-15 сантиметра. Всички чуждестранни автори отбелязват, че българите са „исполини по ръст“. Цитирам арабски автор, който твърди, че „десет наши войници не могат да излязат на ръкопашен бой срещу един българин“. Това ни позволява да се утвърдим на Балканите – най-оспорваната земя на Европейския континент. Лесно да се утвърдиш в Швеция или Норвегия, където е студено, много по-трудно да се утвърдиш именно в най-оспорваната земя. Рицарите от кръстоносните походи го отбелязват, когато преминават. Те просто идват гладни, с отслабени имунни системи. А когато виждат изобилието от храна по българските земи, се хващат бързо да ядат. Някои нападатели, като узите - 600 000 души, дори хващат стомашно-чревни разстройства от ядене (така сме се отървали от едно от най-опасните нашествия). Това се случва и с концлагеристи - когато ги освобождават през 1945 г., някои от тях дори умират след обилно хранене.

Днес старите времена се връщат отново. Добивите на пшеница през последните две години задминаха всичко, на което сме свикнали да получаваме от нашите земи. Спомням си, че преди края на комунизма през 1989-а ямболският първи секретар на БКП, който беше успял да получи по 500 килограма пшеница средно от декар, беше направен национален герой. А обичайните добиви тогава са между 350 и 400 килограма. Той обаче беше детрониран, защото се оказа, че нямало капка фураж за животните и е фалшифицирал данните.

Добивите на пшеница за миналата година достигнаха до 600-700 килограма на декар. Рекордьорът не е Добруджа, не е и Горнотракийската низина, които са старите производители на пшеница. Първенец е Северозападна България, където също има много хубава земя. Там климатичните условия са малко по-сурови и никога не са минавали 400 килограма на декар. Тази година обаче имат 600 кг на декар. По пет милиона и половина тона е производството само на пшеница, без ечемик и царевица. И една голяма част от тях изнасяме, защото на нас не ни трябва повече от един милион тона. Известно време си мислех, че ги изнасяме за Северна Африка и страните от Близкия Изток, където има много пясъци, но и петрол, а следователно и пари. Оказа се обаче, че ги изнасяме основно за „старите ни клиенти“ – Италия, Гърция, Турция и Франция.