Русия в европейската политика на България

София трябва да е моторът на европейския дебат за бъдещето на ядрената енергетика като един от пътищата за издигане на ролята на Европа

България се намира в обстановка, когато действията на новия президент ще придобиват все по-ясни очертания, а намеренията на бъдещото правителство ще трябва да се изпълват с конкретно съдържание. Във външната политика един от най-важните въпроси, който ще изпъкне в дневния ред, е бъдещето на отношенията с Русия.

В глобален мащаб пропастта на недоверие, разделяща Русия и Запада, се задълбочава. Студеният полъх от минали времена се почувства отново в международната политика. Някои видяха в това връщане към епохата на съперничество за контрол над територии, комуникации и ресурси. Други предсказват период на неуправляемост, на игра без правила. Има и такива, които прогнозират сблъсък между ядрените суперсили.

На 31 юли изтича поредният срок на санкциите на ЕС срещу Русия и това ще възроди динамиката на дебата за отношенията с нея. Повечето държави членки ще подкрепят продължаването на санкциите, други ще ги подложат на критика, но при липсата на напредък в Украйна едва ли ще наложат вето върху решението на мнозинството. Най-вероятно САЩ също ще продължат да оказват натиск върху Русия както чрез санкциите, така и чрез НАТО.

Защитата на сферите на влияние в зоните на съприкосновение и произтичащата от това надпревара във въоръжаването ще бъдат съпътствани от съответни политически решения. Могат ли да се намерят начини за взаимодействие и смекчаване на политико-военното напрежение в региона независимо от санкциите и моментната ситуация в Украйна? Това са въпроси, които засягат пряко България и на които тя трябва да търси отговор в рамките на ЕС и НАТО. Известните американски анализатори Дмитри Саймс и Греъм Алисън предлагат възможна формула за нормализиране на ситуацията: изпълнение на Минските договорености с отстъпки и от двете страни; възстановяване на контрола на Киев върху Донецк и Луганск, но с предоставяне на автономия на двата района; гаранции, че Украйна няма да влезе в НАТО, и сътрудничество между Русия и Запада във военно необвързана Украйна. Двустранното премахване на санкциите като част от диалога по Украйна би запазило репутацията и на двете страни, доколкото всяка ще може да го представи като успех.

В сегашната ситуация България трябва и може да бъде елемент от политическите и дипломатическите усилия за решаване на проблемите, свързани с Русия. Нека вземем за пример отново Украйна. Все по-ясно става, че военното решение е немислимо, но случайно подпалване на искрата на голяма война е напълно възможно. Поведението на основните международни фактори във връзка с Украйна е продукт на фатално нарушеното доверие между тях, на взаимните подозрения, на чувството за несигурност и заплаха. Всяко действие, което подхранва тези представи, само отпушва допълнително спиралата от враждебни мерки и контрамерки и влошава ситуацията. България в никакъв случай не трябва да допринася за подобно развитие. Тя трябва да отстоява последователно позицията за въздържане от военна намеса на трети страни в събитията в региона, включително отказ от използването на територията на Република България за такава цел.

Украинската криза открои редица базисни проблеми на системата за сигурност. Голяма част от международните организации и режими, основни външнополитически играчи се оказаха неподготвени. Време е за нов прочит на международните договори и инструменти и вероятно за създаване на нови структури, договаряне на нови режими за контрол на въоръженията и укрепване на доверието. България следва да заеме активна позиция и да подкрепи провеждането на предметна дискусия с цел: ЕС да коригира действията си в рамките на Източното партньорство като цяло и по отношение на Украйна - в частност; НАТО да направи реалистичен анализ на новата ситуация в Черно море и на южния фланг на алианса; механизмите на ОССЕ за регулиране на конфликти и свързаните с нея договори и режими да бъдат адаптирани към днешните реалности; всички тези международни организации да възобновят и засилят диалога с Русия с цел пълноценното й привличане в изработването на съгласувани мерки и предприемането на съвместни действия.

Къде всъщност стои България в уравнението ЕС-Русия? Коментарите по тази тема напоследък станаха абсурдни. Преднамерено и лишено от всякакво основание се възражда отдавна приключилата дискусия за стратегическия избор и външнополитическата ориентация на страната. Независимо че сме дали не един пример за коректно съюзническо и партньорско поведение, се повтарят заклинания в ценностна съпричастност, а националният интерес, част от който са равноправните, взаимноизгодни отношения с Русия, става заложник на конюнктурни политически нагласи. Еднакво вредни са и двата полюса на филофобията у нас. Историческата памет не бива да замъглява днешната рационална оценка, нито неприязънта към определени политически практики да се пренася върху цяла държава и нейния народ. В българската външна политика не трябва да има дилема “Изток или Запад”, тя трябва да защитава националния интерес. А той изисква в случая:

1) отказ от раздухването както на антируски, така и на антиевропейски или антиамерикански настроения.

2) активно участие във формирането и провеждането на общи позиции и политики като неотменна част от съюзническите ни отговорности в рамките на ЕС и НАТО, особено що се отнася до регионалната политика на сигурност и отношенията с Руската федерация.

3) приемственост и последователност в отношенията с Русия чрез намирането на баланс между традициите и опита от миналото и новото качество в условията на пазарни отношения и либерална търговия. Без претенции за “презареждане” или връщане към някаква привилегированост в отношенията, но с разбирането, че Русия е европейска сила. Тя не трябва да бъде изпускана или изтласквана от европейската орбита, да бъде изолирана от важните процеси и решения. Това не е в интерес на самата Европа и историята го е доказала по убедителен начин.

Традиционно актуален за българските институции е въпросът за енергийната политика и сигурност на България. У нас той излезе от строго експертните рамки и се превърна в дебат за отношенията с Русия в по-широк политически план. Българската външна политика следва да се обърне с лице към този въпрос, да стане инициатор и двигател на един възобновен диалог както вътре в ЕС, така и с други заинтересовани страни с цел създаването на трайни и дългосрочни партньорства между производители, транзитьори и потребители предимно по южното европейско направление. Енергийната политика на България трябва да се осъществява в тясно взаимодействие със съседите, да стимулира регионалното сътрудничество с цел създаване на мрежа, която да гарантира непрекъснатост на доставките, а в по-дългосрочен план - формиране на единен регионален енергиен пазар като част от общоевропейското енергийно пространство.

България би следвало също да се превърне в мотор на европейския дебат за бъдещето на ядрената енергетика, за консолидиране на разбирането, че това е един от пътищата за издигане на ролята на Европа в световната икономика и политика. При това трябва да е ясно, че не можем да градим сериозни енергийни стратегии без Руската федерация, като държим сметка, разбира се, за националния интерес.

Това са само част от темите в отношенията с Русия, които изискват подновено внимание и преразглеждане на политиката на ЕС и България като негов пълноправен член. Несъмнено ще има опозиция. Инерцията на противопоставяне няма да бъде преодоляна лесно. Нарушеното доверие се възстановява бавно. Но подкрепа в Европа на идеята за подобряване на отношенията със сигурност ще се намери. При наличие на добра воля могат да се очертаят области, в които да се търсят прагматични резултати, да се прецени кои институционални механизми за сътрудничество могат да бъдат съживени, да се засили взаимодействието в международните форуми, в които Русия участва.

Ако има желание, има начин, гласи една политическа поговорка. Бих добавил: ако има и хора, които са способни да възприемат и провеждат такава политика.