Сигурността си отива - вероятно задълго

Четири важни избора през следващите месеци, предхождани от вече проведени две знакови гласувания - референдума за излизане от ЕС в Обединеното кралство и избора на Доналд Тръмп в САЩ. Така изглежда политическият календар, който ще покаже накъде върви Европа.

Евентуалният вот в полза на Норберт Хофер от Партията на свободата на Австрия на президентските избори в края на тази седмица, сбъдване на прогнозите за водеща позиция на Партията на свободата на Геерт Вилдерс на парламентарните избори през март догодина в Холандия, потвърждаване на очакванията за победа на лидерката на Националния фронт Марин льо Пен най-малко на първия тур на президентските избори във Франция през април 2017 г. и накрая - ако набиращата сила Алтернатива за Германия направи пробив и си осигури присъствие в Бундестага на парламентарните избори в Германия през следващата есен (като към това се добавят вече управляващите в Унгария и Полша десни националисти), то политическата карта на Европа може да придобие твърде смущаващ вид. И да покаже оформянето на стабилна тенденция - на задълбочаване на кризата и тържество не на Европа на нациите (каквото е едно от ключовите послания на всички тези партии), а на Европа на национализмите.

Очевидно, че тук не може да става дума нито за поредица от епизоди, нито за циклична криза, характерна за пазарните общества. Би било твърде удобно, но и прекалено опростено, ако всичко се обяснява и с противопоставянето на глупавите и грозните на образованите и красивите.

Има достатъчно основания да се твърди, че са налице характеристиките на една системна криза, произтичаща от невъзможността да се даде адекватен отговор на предизвикателствата, поставени от процесите на глобализация. Тя разруши вътрешните баланси в националните държави и ги разтвори в глобалните дисбаланси, правейки много остро и видимо задълбочаващото се неравенство. Кризата на националната държава извади европейските граждани не просто от привичния уют на гарантираната сигурност (социална и дори физическа), но до голяма степен създаде усещането за липса на перспектива и отдалечаване на решаването на проблемите отвъд техния житейския хоризонт.

В рамките на европейските демокрации това доведе до рязко размиване на границите между ляво и дясно, до отпадането на възприятието за алтернативност между традионните партии - носителки на тези идеологии. Като основният разлом се припознава вече по линията управлявани-управляващи, а традиционното европейско ляво и традиционното дясно се превръщат в част от статуквото. И от проблема, а не от неговото решение. А когато липсват работещите решения, празнотата се запълва от лесните решения. В този идеен вакуум се настани популизмът. Където призивите за „повече от същото“ (характеризиращи както посланията на Клинтън, така и кампанията за оставане на Великобритания в ЕС) не просто не работят, а стават контрапродуктивни.

Въпреки победата на Тръмп САЩ определено „изостават“ на полето на популизма. Там все още са на етап „чист популизъм“, където надеждите за промяна се възлагат на личността, на месията (което изглежда логично през призмата на огромните пълномощия, съсредоточени във фигурата на президента). Но както показва опитът, „когато Вашингтон кихне, светът се разболява“. Освен всичко друго Тръмп на практика не е антисистемен играч въпреки предизборната риторика. Той е не по-малко част от системата, а и на елита (на финансовия и бизнес такъв), отколкото Клинтън. Тръмп сам по себе си не е проблемът - той е резултат от проблемите. Но той не е и техният отговор. Той ще подмени част от елита (с други негови представители), може би ще разтърси системата, възможно - ще разклати и света, но няма да я реформира и да реши проблемите.

В Европа процесите са доста по-напреднали - тук се наблюдава устойчива тенденция към трансформиране на популизма в идеен радикализъм. Който се структурира политически в екстремистки партии, основно от крайнодесния спектър. Като при това са налице определени специфики на този процес в западната и източната част на континента. Докато в Западна Европа популизмът е почти изцяло базиран на страховете отвън и има ясно изразена ксенофобска окраска, то в Източна Европа той се доминира от стремежа за консолидация вътре и намира израз в рязко нарастване на национализма. Като и в двата случая тези процеси издълбават дълбоки разломи и генерират процеси на фрагментация. В Западна Европа това се случва предимно на ниво общество и има като резултат появата на сепаратистки тенденции в редица страни. В Източна - по-скоро на ниво държава и води до напрежение и конфликти със съседите, гарнирано с възраждане на дълго потискани реваншизми.

Оказва се, че еднотипни процеси генерират различни отговори в ЕС и по оста север-юг. Режимът на строги икономии, възприет като безалтернативен за излизане от кризата, имаше като последствие дестабилизиране на европейските общества и ерозия на социалната тъкан. Утвърди се усещането, че целта бе подменена с инструмента, евроинтеграцията с евробюрокрация, а човекът бе изместен на заден план от политическите институции и финансовата печалба. В страни като Гърция, Испания, Италия, Португалия това намери израз в търсенето на по-радикални, социално ориентирани леви отговори.

Независимо от изходните позиции и крайнодясното, и радикално лявото търсят решението в една и съща посока - към засилване ролята на националната държава за връщане на загубената сигурност. Разликата се състои в това, че докато първите съсредоточават своето внимание в посока навън, виждайки основната заплаха в масовото нахлуване на чуждото и различното (хора, етноси, религии, ценности и т.н.) и респективно намират спасението в затварянето, запечатването на националната държава като път за гарантиране на националната сигурност, то вторите гледат в посока навътре, формулирайки като приоритетен риск нарушената социална стабилност и търсейки лек срещу нея в засилване на преразпределителните функции на държавата за гарантиране на социалната сигурност.

На Европа предстои тежък период в търсене на дългосрочни отговори на сложни проблеми. Като опасността от плъзгане по плоскостта на бързите и лесни решения сериозно нараства.

Авторът е директор на Института за икономика и международни отношения.