Слугинажът - утвърдено качество на българската политическа прослойка

Уважава се не само силният, но и достойният

Индивидуален приз печели Кирил Петков за нелегалното снабдяване на Украйна с оръжие

Сервилността, изродена в най-унизителното поведение на слугинаж, е утвърдено качество на значителна част от българската политическа прослойка. То е продукт на комплекса за малоценност, ниския интелект и професионалната безпомощност. Слугинажът се проявява от подчинените към висшестоящите или към представители на влиятелни външни сили. Посредственото си политическо и лично ниво те се стремят да компенсират с получаване на подкрепа от висшестоящите или от външни фактори. Пример за такова поведение дава една новосформирана политическа сила, която още на следващия ден хукна към посолството на САЩ, за да засвидетелстват лидерите u вярност и преданост към американската страна. Несъмнено добрите чувства към определена държава са лично убеждение, което обаче би могло да бъде изразено по по-елегантен и достоен начин. А според утвърдената международна практика, когато една партийна структура се прояви като сериозен фактор на политическата сцена, чуждите дипломатически представители сами търсят контакт с нейното ръководство.

Само за три десетилетия след Освобождението нашата страна израства до първа военна, политическа, икономическа и интелектуална сила в Югоизточна Европа. Този безаналогов резултат се дължи на умелото ръководство на строителите на съвременна България като Петко Каравелов, Константин Стоилов, Стефан Стамболов, Драган Цанков и други смели, почтени и достойни мъже. Независимо от често грубите обноски и сблъсъци на политическата сцена, нагаждачеството, подмазвачеството и слугинажът са чужди качества в поведението им.

Началото на тези крайно унизителни за човешкото достойнство прояви се полага от следващата генерация български политици. След като се оказват неспособни да формират правителство, а желанието да властват е огромно, променят Конституцията и дават право на държавния глава да определя еднолично партията, която да състави правителство и да организира провеждането на избори. С други думи княз Фердинанд определя на кого да делегира властта. Получил пълен контрол върху вътрешната политика, той иска да определя и външната политика на България. Разбира се, променяйки Конституцията през 1911 година, зависимата вече от монарха политическа прослойка уважава и тази му претенция.

Лишен от елементарни управленски умения, обладан от патологично високомерие и грандомания, страдащ от тежка форма на авантюризъм и налудничави амбиции да бъде император на голяма държава, още в навечерието на Балканската война и последвалите Междусъюзническа и Първа световна, Фердинанд извършва серия от престъпни ходове, станали причина за двете национални катастрофи и изправили България пред реалната опасност на два пъти да загуби своята независимост.

Най-смущаващо и скандално в този критичен за българската държава и народ е безхаберното, безличното и инфантилно поведение на управленската прослойка. Тя дори не се осмелява да напомни на самозабравилия се цар, че България започва войната не за да завладее Цариград и да го направи император на „Нова Византия“, а за да освободи останалите под османско владичество над два милиона българи. Тя няма куража да го попита защо налага промяна на военния договор със Сърбия, като u оставя правото тя да „освобождава“ Македония, а хвърля цялата българска армия на най-тежкия фронт - Тракийския, давайки пет пъти повече жертви, а получила само една десета част от македонската територия. Политическата кохорта не намира сили и не проявява разум да спре Фердинанд от поредния престъпен акт да вкара България в Тройния съюз, след като почти единодушното мнение е, че победата в Първата световна война ще бъде на страната на Антантата. Слугинажът на политическата сцена, взел чудовищни мащаби, най-добре е описан от Добри Ганчев, лектор във Военното училище и първи учител на Фердинанд по български език: „Не зная с какво ще го споменуват градущите поколения (Фердинанд), ала ний, които преживяхме погрома и доживяхме туй страшно падение, ний няма да го забравим. Фердинандовата самозабрава се крепеше на нашето унижение пред него. Нашата сервилност, нашата робска покорност и послушност издигнаха този неуравновесен тип. Мигахме пред самовластието му, пред глупешките махове, дори и пред пороците му, а най-добрите измежду съвременниците му се надпреварват да го хвалят.“

Времето между двете световни войни е най-динамичният и драматичен период на двадесетото столетие за България. Бунтове, преврати, въстания, атентати, честа смяна на правителствата са част от ежедневието на българския народ. Въпреки бурните събития, включително и избухването на Втората световна война, слугинажът в българската политика запазва впечатляваща стабилност. Той вече има и международно „признание“. Така например ентусиазмът, с който българската управляваща върхушка обявява война на САЩ и Англия, не впечатлява международната общност. За това свидетелства и един любопитен факт. След обявяването на война на САЩ и Англия, дежурният офицер в Белия дом събужда президента Рузвелт и докладва тази новина. „Това изненада ли Ви?“ - го пита президентът. После добавя: „България е един от най-верните сателити на Германия и естествено е тя първа да ни обяви война. Не си струваше трудът да ме събуждаш за това.“

Радикалната промяна на политическата система след Втората световна война извършва дълбоки преобразувания в целия обществено-политически и социално-икономически живот в България с изключение на слугинажа. Единствено посланието „Винаги с Германия, никога срещу Русия!“ бе подменено с „Вечна българо-съветска дружба!“. През периода 1944 - 1989 година България продължава да държи първото място в Европа на „сателит“. Този път не на Германия, а на Съветския съюз. Както царска България, от престараване пред Хитлер, обяви война на САЩ и Англия, така и социалистическа България жертва българите в Македония в името на българо-съветската дружба, засвидетелствайки вярност и преданост към големия брат. Българските управляващи нямаха куража открито да отстояват историческата истина.

Ето един пример за това от практиката ми като завеждащ секция „Югославия“: Ръководството на МВнР ми възложи лично да прегледам филма „Воеводите“ на талантливата режисьорка Мая Вапцарова и да дам мнение за излъчването му по телевизията. От професионална, документална и художествена гледна точка филмът се оказа изключително сполучливо художествено произведение и със съгласието на Външно министерство беше пуснат по БНТ. В телевизията обаче разбрах, че е търсено мнението и на съветския посланик. В тази връзка само след ден-два срещам политическия съветник при Съветското посолство, който разтревожен ме помоли да предам на ръководните фактори в България да не ангажират съветския посланик и да не търсят неговото становище по въпроси, които той не познава.

Практиката на слугинажа се развихри и достигна до нови висоти след 1989 година. Раболепието пред „най-новия голям брат“ е безпрецедентен. Надпреварата на новата политическа прослойка кой ще му е по- по- най-верен е без аналог. Взаимните клевети, доноси, педантичното изпълнение на чуждестранните инструкции за пълен разгром на икономическите основи на България вземат чудовищни мащаби и превръщат страната ни в най-бедната държава в Европа. Безаналогови примери на обслужване на чужди интереси са организираните от правителството на Иван Костов през 1999 година контрамитинги в подкрепа на войната срещу Югославия, както и протестът, организиран от „реформаторите“, в подкрепа на инициативата на ЕС да наложи санкции в областта на ядрената енергетика, пряко засягащи българските енергийни интереси и изявлението на президента Радев, че ще u наложи вето. Но индивидуален приз за слугинаж печели Кирил Петков за нелегалното снабдяване на Украйна с оръжие, доказвайки се с това за неин „спасител“. Наред с ентусиастите, ревностни защитници на чужди амбиции и интереси, има и такива, които на „четири очи“ се кълнат пред новите „съюзници“, че по-верни и предани от тях в България няма да намерят.

Убеден съм, че след отварянето на архивите в столиците на големите държави, включително и във Вашингтон, което един ден ще се случи, такива смразяващи бисери ще се появят, от които ще се срамува българският народ, допуснал да го управляват политически нищожества.

Международната практика е категорична - със слугинаж симпатии и доверие не се печели. На подмазвачите, нагаждачите и партийните хамелеони се гледа с подозрение, с резерви и дори с неприязън. На международната сцена се уважават не само военно и икономически силните, но и почтените и особено достойните. Ние от столетие не сме сред силните, дори в региона си. Нека бъдем поне достойни! Нека най-после слезем и отстъпим призовото място на сателит №1 в Европа.