София и Скопие - Брюксел вижда просто един колониален спор

България първа призна Македония в началото на 1992 г.

Дълбочината на днешните противоречията между двете ни държави са подценени от трите посоки - София, Скопие и Брюксел. На Скопие предстои дълъг път на самоанализ и метаморфоза, който може да бъде успешен, ако стъпи на фактите и историческата истина. Труден, буквално самоубийствен ще е този катарзис и дано Бог им е на помощ. Голяма част от официална Европа не разбира този дълбок разлом. Вижда в него колониален спор, счита го за претенция на туземци и въздиша, че u губят времето.

Тези противоречия са подценени и сред широки прослойки на българското общество. Нека не ни изненадва учудващо големият процент (мисля над 70%) от наши граждани, които еднозначно подкрепят твърдия курс на правителството. Това може да е исторически правилно, но е първосигнална реакция на много ниско ниво - учебникарско, популярно. На ниво уестърн.

Призна я без ясни исторически аргументи, а емоционално и с притеснение. Какво да се очаква от един „елит“, съставен от средномащабни провинциалисти от една страна и довчерашни номенклатурчици от друга? Спомнете си аргументите на тогавашния държавен глава за бързото признаване: да не си помислел някой, че имаме претенции към Македония, да не кажел някой, че сме зависими от нечие мнение отвън. По-късно подарихме и танковете без условия. Лидерите на Скопие пътека направиха до София, обучаваха се тук, що шампанско се изпи, що народ (подчертавам доброволно!) се кле в българския си корен и общото бъдеще... Част от тези хора и днес са в правителството на Северна Македония, представяте ли си?

Е, видяхме за двайсет години какви плодове брахме от политиката на безусловна и емоционална капитулация. И сега ме питате защо да не подкрепим Скопие отново и отново? Ето така, заради „най-романтичната част от българската история“ ли?... Защото преди всичко България има свой национален интерес. Ние сме част от ЕС, вярно, доста по-формално, отколкото същински. Но това не значи да не покажем докъде може да стига едно пълно, на моменти патологично отклонение от истината и да не му се противопоставим аргументирано.