Спомени за едни други македонски лета

„Така е в Македония“ е една от фразите, с която се обясняват и днес всички безобразия на властта в Скопие

Полицейската бруталност и до днес е пример за това как силата може да сломи беззащитните граждани

Средата на август е. Какво по-хубаво и удобно време за едни по-спокойни и по-ведри текстове, които да са в хармония с лятното настроение и пълните плажове. Пък и за някой спомен, вече разказван и дори предъвкван, но оставил трайно впечатление дотолкова, че да не може да бъде забравен.

Има такива и когато човек е бил дълги години на кореспондентска работа, все нещо е останало в паметта или в репортерските бележници. Като отговора на въпроса колко е най-краткото време, за което съм „взел“ разстоянието от Скопие до Охрид. Я, да видим.

…Една ранна сутрин в необичаен час телефонът в кореспондентското бюро на БНР в Скопие звънна. Погледнах календара - беше четвъртък, 7 юли 1996 г. Ден като ден, нищо особено. Имаше някакво напрежение в Гостивар относно желанието на местните албанци да издигнат „тяхното“ знаме - червеното с черния орел, на пилона пред сградата на общината. Те искаха, но властите от Скопие, пък и македонските общинари не даваха, че щяло да стане прецедент. Имаше напрежение, но и то беше част от ежедневната политическа игра за повече колективни права на албанците в страната, която никога не бе спирала.

От друга страна, когато имаш възрастни родители в родината, в Петрич, едно такова позвъняване винаги носи тревогата, че нещо се е случило.

Погледнах номера. Беше местен. Вдигнах и чух гласа на Миле Неделковски. Който се занимава с Македония, не може да не го знае. Писател, поет, драматург, киносценарист, скопски бохем и българин, с когото другарувахме и човешки, и професионално. По това време Миле беше част от екипа на „Македонско дело“ - седмично издание, което май беше единственото, което си позволяваше да говори открито истината за историята на вече независимата и суверенна Република Македония, за българския й характер и за всички други деликатни и за доста хора опасни проблеми.

Нещо повече, освен основен автор, Миле беше и нещо като ментор на младите журналисти, които правеха изданието. И то си имаше финансови проблеми като всички останали, но пък имаше ядро от опитни журналисти, дошли от други издания, верни на проекта на „Дело“. Главен редактор беше Владо Мокров, един истински свестен мъж от славната фамилия Мокрови от Велес, и тя както много други поделени на части - едните привързани към корена си, други пък привлечени от идеологията. Владо беше посветен на професията и нейното основно верую да търси истината, както и на добрите отношения с България.

„Коста, тази сутрин към 6,00 часа полицията е влязла в дома на Владо Мокров, арестувала го е, вкарала го е в полицейско комбе и го е откарала в неизвестна посока. Давай да видим какво да правим - ти като кореспондент да информираш в България, пък ние тук…“. „Чакай, бе, Миле, тия работи не стават така, как така са го отвели в неизвестна посока, нова държава сте, ама, все пак има някакъв ред“. „Давай да действаме, после ще си говорим каква държава сме и какъв ред има у нас“.

Тревогата на Миле беше напълно обяснима. Той не само, че познаваше отлично механизмите на властта за насилие и терор, беше им опитал и меда и особено жилото, но като най-възрастен в редакцията се чувстваше задължен да се грижи за по-младите си колеги. Тревогата се предаде и на мен, защото си давах ясна сметка, че Владо има за какво да не бъде обичан от местните полицейски кадри, повечето от които възпитани и отгледани по времето на вече отиващата си Титова Югославия.

Пък и имаше нещо друго - „Македонско дело“ бе едно от изданията, което активно участваше в изнасянето на бял свят на историята с убитите без съд и присъда 54 жители на Велес, които през нощта на 14 срещу 15 януари 1945 г. на един хълм покрай града бяха пребити с удари от кирки и мотики.

Цветът на Велес бе там, начело с Богдан поп Гьорчев, аптекар и българин, който и до последния момент е живеел с надеждата, че новите комунистически власти няма да посмеят да посегнат на живота им. Един от журналистите, който ровеше историята и я изнесе на бял свят - Драги Новоселски, намери смъртта си насред Скопие, когато на излизане от редовно посещаван ресторант кола с неясни опознавателни знаци го помете на улицата. Извършителите така и не бяха открити, но всички бяха убедени, че става дума за убийство и за това, че никой от властите няма да си мръдне пръста да търси убийците.

Такива бяха времената тогава, когато Република Македония се опитваше да открие истината за себе си, но това ставаше трудно и с жертви. Драги Новоселски бе една от тях. Така, както Миле описа историята, веднага породи страха, че и Владо Мокров може да стане поредната.

Разбира се, направих каквото можах и трябваше. Звъннах в посолството, там вече знаеха, опитах се да разбудя някои от колегите, за да получа повече информация. Но тя дойде пак от самия Миле, който се обади отново след половин час. Беше научил, че Владо е свидетел по някакво дело, няколко пъти е бил призоваван да се яви в съда в Охрид, но не го е правил, и в крайна сметка с разпореждане на прокурор полицията принудително го е отвела. „Добре, бе, Миле, ама така ли се прави това - да те измъкнат от леглото по пижама, да те натоварят и да те подкарат нанякъде, без да ти дават обяснение? Нещо като права на човека, за които толкова се говори тук, ами като ти звъннат униформени толкова рано, като нищо можеш да си помислиш каквото и да е…„“. „Ти не ми ги разправяй тези неща на мен, аз по-добре от теб знам какво означава това! Така е в Македония“. Така е в Македония.

Към 11,00 ми звънна от Охрид самият Мокров. Давал пресконференция в 13,00 часа по случая в мотела на Любчо Коцарев, събирал местните журналисти, но държал на всяка цена да отида и аз. „Владо, няма да успея да стигна, имам по-малко от два часа.“ „Нищо, няма да започнем без теб, тръгвай.“

И тръгнах. Как съм карал, колко нарушения съм направил, колко рискове съм поел, не ми се говори. За час и 50 минути бях там. След това никога повече не съм постигал такъв „рекорд“. Не, още веднъж го направих - на 5 септември 2009 г., събота, когато Любчо Куртелов ми звънна от Охрид да ми каже, че е станала трагедия с корабчето „Илинден“ и български туристи са загинали във водите на езерото. И до днес смятам, че най-тъжният спомен, който отнесох със себе си от дългите години работа като кореспондент в днешна Република Северна Македония, беше този с трагедията на 15-те напълно невинни български пенсионери, някои от които за първи път излизаха в чужбина. И къде, ако не в Охрид.

На връщане заедно с Владо минахме през Гостивар. Там вече бяха дошли специалните полицейски части, пратени от премиера Бранко Цървенковски и биеха наред всеки, който им се изпречеше на пътя. Местните албанци все пак бяха решили да вдигнат знамето си пред общината, да вземат местната власт все с идеята за повече колективни права на тяхната общност. Не стана, но пък полицейската бруталност и до днес е пример за това как силата може да сломи беззащитните граждани. Може би тогава някой от албанците реши, че това не е пътят и че нещата няма да се получат по този начин. И се случи лятото на 2001 г. А похвалата, която лично Цървенковски отправи същата вечер пред полицаите, събрани в градската спортна зала, остана като знак за неговото управление и до днес.

Но за това някой друг път, в някой друг август.